Нямаше кабелна телевизия, само няколко местни канала с лош образ. Ривър имаше компютър в кабинета си и човек можеше да се запише в графика, ако иска да го ползва. На мен лично не ми трябваше за нищо. Получавахме всеки ден местния вестник и подтикната от унищожителната скука, установих, че прелиствам репортажи за посевите, чета чия крава е избягала, чия плевня е била ударена от светкавица и кой учител ще се кандидатира за място в градския съвет. „Лондон Таймс“ беше пълен с войни, правителствени скандали, арести на звезди, сватби във висшето общество, репортажи от състезания. Тук всичко това изглеждаше някак смътно и незначително — министър-председателите идваха и си отиваха, хората се вдигаха на протести и след това се успокояваха. В Ривърс Едж дори най-незначителното припукване на телевизионния екран минаваше за разтърсваща новина.
Останалите започнаха да ме учат на неща, които никога не бях искала да знам: наименованията на звездите, движението на слънцето, имената на дърветата, растенията, птиците и животните. Как да събирам билки и да ги суша след това. Как да фокусирам вниманието си върху пламъка на свещ. Йога. Медитация, която, между другото, мразех. Всеки път, когато вътрешният ми глас възроптаеше, което се случваше към осемдесет пъти дневно, винаги го укротявах с факта, че не мога да понеса идеята да правя нещо друго, да бъда някъде другаде. Така че просто преглъщах нежеланието си, защото щях да правя каквото там трябваше да се направи, докато не си намерех причина да се махна. Докато заминаването спреше да ме плаши толкова много.
Една сутрин работата ми беше да събера яйца от кокошарника. Ривър имаше около трийсет кокошки. Те тичаха из двора, кълвяха буболечки и като цяло бяха доста досадни. През нощта спяха заключени, за да ги предпазим от невестулки, лисици, ястреби, бездомни кучета и прочее хищници. Нашите собствени кучета гледаха на тях с презрение, но никога не ги нападаха.
Така или иначе, всяка сутрин някой нещастен мухльо (в днешния случай — аз) трябваше да се завира в ниския кокошарник, където винаги беше топло, влажно и смърдеше на перушина, слама и курешки. Дори аз не можех да стоя изправена вътре и до времето, когато съм проверила всяко гнездо, понякога след кратка схватка с отказващата да се помръдне кокошка, гърбът вече ме болеше зверски.
— Чупката бе! — подвикнах на една кафява кокошка. Тези пилета бяха големи и тлъсти, със загладена перушина и блестящи очи. Изглеждаха здрави и щастливи, също като останалите животни тук. Тази обаче беше особено проклета и имаше намерение да си седи върху яйцата и да не позволи на никого да ги отмъкне изпод нея. Тя показваше ясното си намерение да нападне всеки, който се приближи, а тази сутрин, както и всяка друга, аз си бях забравила кожените ръкавици. По тази причина ръцете ми с късо изрязани нокти вече изглеждаха като тези на Джес.
— Виж сега, ако зависеше от мен, щях да ти позволя да си задържиш скапаните яйца — казах й. — Онези в голямата къща обаче имат различни намерения. Те се дървят жестоко на шибаните ти яйца. Така че ми се разкарай от пътя.
Щракнах с пръсти няколко пъти пред нея — в опит да я стресна, но тя изкудкудяка заплашително и се накокошини. В очите й се четеше обещанието да ме клъвне, ако се приближа още.
— Дяволите да те вземат! — Погледнах в кошницата си. Изглеждаше доста пълна. Най-вероятно никой нямаше да забележи, че яйцата са с едно-две по-малко. А този, който щеше да отговаря за кокошарника утре, сигурно щеше да се справи по-добре и да се докопа до съдържанието на добре охраняваното гнездо.
Кокошката ме гледаше с изражение, което казваше: „Да, пъзло, бягай“.
Може би трябваше да се опитам само още веднъж, много бавно и внимателно…
— Ехо?
Неочакваният глас ме накара да подскоча на няколко сантиметра и да ударя главата си в ниския таван. Внезапното ми движение паникьоса кафявата кокошка и тя заби твърдия си, остър клюн в дланта ми. Изпищях, изпсувах и заблъсках с крак по земята от болка, докато разтривах бързо нарастващата си цицина.
— Дяволите да го вземат! — изревах отново.
— Ъъ, съжалявам… Добре ли сте? — една пепелявокафеникава глава се подаде в кокошарника и ме видя как дивея в полумрака.
— Проклето пиле!
— Съжалявам — повтори гласът. — Ривър каза да дойда тук. Обикновено си взимам яйцата направо от къщата.
Очевидно бях закъсняла.
Хвърлих на кафявата кокошка най-злия поглед, който успях да докарам, след което се измъкнах от кокошарника. Майната им на проклетите й яйца.
Отвън ме очакваше Мериуедър, висока, кльощава и с кора за яйца в ръка. Изражението й подсказваше, че се опитва да се сети защо й изглеждам позната.
— О — възкликна тя, — минавали сте през магазина, нали?
— Аха. Купих си едни карти. Колко яйца искате?
— Дузина.
Тя измъкна дванайсет все още топли яйца от кошницата ми и внимателно ги постави в кората. Внезапно се почувствах така, сякаш се намирах около двеста години назад в миналото и това беше напълно обичайна сцена. Усещането не ми хареса.
Мериуедър се изправи, затвори кората си, след което ми подаде два долара. Въздъхнах тежко и ги пъхнах в джоба на дънките си. Не беше точно сделката на годината. Спомних си деня, в който бях заложила моята една трета от акциите на транссибирската железница, за да остана в игра на покер с високи залози. А сега висях насред някаква ферма с кални дънки и продавах яйца за два кинта.
— Благодаря — каза Мериуедър.
Отново ми се видя някак безцветна и лишена от жизненост. Е, кой можеше да я обвинява, при положение че баща й беше такъв задник? Тя се обърна да си върви, но аз я спрях с думите:
— Как вървят нещата с магазина?
Мериуедър се извърна изненадано.
— Ами добре, предполагам. Сега ситуацията в града е по-тежка, след като затвориха текстилната фабрика в Хийтъртън.
— Тъй ли?
— Правеха чаршафи и калъфки за възглавници — обясни ми тя, отмятайки паднал пред очите й кичур коса. — Бяхме единствената дрогерия в околността и бизнесът вървеше страхотно.
— Това ли е причината баща ви да е такъв темерут? — попитах, докато вървях с нея към колата й. — Проблемите с бизнеса?
Мериуедър нервно преглътна и видимо не й се щеше да признае, че баща й е темерут.
— Ами… е, той не е щастлив — промърмори тя, докато измъкваше ключовете за колата от джоба си. — Майка ми почина преди четири години и той просто… така и не го преживя.
Тя се настани на шофьорската седалка и спусна ръчната спирачка.
— О — отроних.
Много безсмъртни се привързваха към хора, разбира се, включително и аз. Влюбвахме се или се сприятелявахме. След моята история с войника Робърт, който беше умрял в Индия обаче, повече не допуснах грешката да се сближа със смъртен. В приятелския ми кръг нямахме навика да засягаме разни болезнени проблеми — просто се преструвахме, че такива не съществуват, и намирахме нещо, което да ни разсее или да притъпи възприятията ни. Не бях свикнала някой да споделя с мен болезнени лични проблеми и респективно не знаех какво да отговоря. Беше й прекалено тежко, за да мога да й помогна с нещо. Предполагам обаче, че бе свикнала с това.
— Благодаря ви отново — каза Мериуедър и даде на заден.
— Няма проблем. До скоро.
— Настасия, ела с мен — каза ми Ан. — Ще имаме урок по медитация. За първи път ще бъдеш с група.
Изправих се, а гръбнакът ми бавно се разгъна след дългите часове, прекарани в неудобна поза. Бях събирала орехи от земята. Редица от десетина големи орехови дървета се издигаше в края на предния двор и събирането на орехите беше обичайно есенно занимание. Беше студено, а самата работа беше досадна и неприятна. Понеже отново бях забравила ръкавиците си, ръцете ми бяха покрити с кафяви петна от черупките. Щяха да минат седмици, преди да успея да ги измия напълно. Панталоните ми бяха мръсни и мокри от стоенето на колене в калта, носът ми течеше и бях премръзнала до кости.
— Тежък избор — да кисна тук в кал до ушите или да скучая с вас, докато ми изтръпне задникът — изсумтях и Ан се засмя. До момента медитациите се изразяваха основно в безкрайно седене, придружено с повторното изживяване на ужасии от миналото. Не, благодаря. Миналата седмица го бях правила сама, само с един човек, който да ме напътства. Този път се очертаваше групово изживяване. Леле, колко яко.
— Хайде — каза тя отново и посочи към къщата. — Вътре поне е топло.
Погледнах към чувала си — беше пълен около три четвърти. С тежка въздишка го вдигнах и тръгнах след Ан.