— Проклето пиле!
— Съжалявам — повтори гласът. — Ривър каза да дойда тук. Обикновено си взимам яйцата направо от къщата.
Очевидно бях закъсняла.
Хвърлих на кафявата кокошка най-злия поглед, който успях да докарам, след което се измъкнах от кокошарника. Майната им на проклетите й яйца.
Отвън ме очакваше Мериуедър, висока, кльощава и с кора за яйца в ръка. Изражението й подсказваше, че се опитва да се сети защо й изглеждам позната.
— О — възкликна тя, — минавали сте през магазина, нали?
— Аха. Купих си едни карти. Колко яйца искате?
— Дузина.
Тя измъкна дванайсет все още топли яйца от кошницата ми и внимателно ги постави в кората. Внезапно се почувствах така, сякаш се намирах около двеста години назад в миналото и това беше напълно обичайна сцена. Усещането не ми хареса.
Мериуедър се изправи, затвори кората си, след което ми подаде два долара. Въздъхнах тежко и ги пъхнах в джоба на дънките си. Не беше точно сделката на годината. Спомних си деня, в който бях заложила моята една трета от акциите на транссибирската железница, за да остана в игра на покер с високи залози. А сега висях насред някаква ферма с кални дънки и продавах яйца за два кинта.
— Благодаря — каза Мериуедър.
Отново ми се видя някак безцветна и лишена от жизненост. Е, кой можеше да я обвинява, при положение че баща й беше такъв задник? Тя се обърна да си върви, но аз я спрях с думите:
— Как вървят нещата с магазина?
Мериуедър се извърна изненадано.
— Ами добре, предполагам. Сега ситуацията в града е по-тежка, след като затвориха текстилната фабрика в Хийтъртън.
— Тъй ли?
— Правеха чаршафи и калъфки за възглавници — обясни ми тя, отмятайки паднал пред очите й кичур коса. — Бяхме единствената дрогерия в околността и бизнесът вървеше страхотно.
— Това ли е причината баща ви да е такъв темерут? — попитах, докато вървях с нея към колата й. — Проблемите с бизнеса?
Мериуедър нервно преглътна и видимо не й се щеше да признае, че баща й е темерут.
— Ами… е, той не е щастлив — промърмори тя, докато измъкваше ключовете за колата от джоба си. — Майка ми почина преди четири години и той просто… така и не го преживя.
Тя се настани на шофьорската седалка и спусна ръчната спирачка.
— О — отроних.
Много безсмъртни се привързваха към хора, разбира се, включително и аз. Влюбвахме се или се сприятелявахме. След моята история с войника Робърт, който беше умрял в Индия обаче, повече не допуснах грешката да се сближа със смъртен. В приятелския ми кръг нямахме навика да засягаме разни болезнени проблеми — просто се преструвахме, че такива не съществуват, и намирахме нещо, което да ни разсее или да притъпи възприятията ни. Не бях свикнала някой да споделя с мен болезнени лични проблеми и респективно не знаех какво да отговоря. Беше й прекалено тежко, за да мога да й помогна с нещо. Предполагам обаче, че бе свикнала с това.
— Благодаря ви отново — каза Мериуедър и даде на заден.
— Няма проблем. До скоро.
— Настасия, ела с мен — каза ми Ан. — Ще имаме урок по медитация. За първи път ще бъдеш с група.
Изправих се, а гръбнакът ми бавно се разгъна след дългите часове, прекарани в неудобна поза. Бях събирала орехи от земята. Редица от десетина големи орехови дървета се издигаше в края на предния двор и събирането на орехите беше обичайно есенно занимание. Беше студено, а самата работа беше досадна и неприятна. Понеже отново бях забравила ръкавиците си, ръцете ми бяха покрити с кафяви петна от черупките. Щяха да минат седмици, преди да успея да ги измия напълно. Панталоните ми бяха мръсни и мокри от стоенето на колене в калта, носът ми течеше и бях премръзнала до кости.
— Тежък избор — да кисна тук в кал до ушите или да скучая с вас, докато ми изтръпне задникът — изсумтях и Ан се засмя. До момента медитациите се изразяваха основно в безкрайно седене, придружено с повторното изживяване на ужасии от миналото. Не, благодаря. Миналата седмица го бях правила сама, само с един човек, който да ме напътства. Този път се очертаваше групово изживяване. Леле, колко яко.
— Хайде — каза тя отново и посочи към къщата. — Вътре поне е топло.
Погледнах към чувала си — беше пълен около три четвърти. С тежка въздишка го вдигнах и тръгнах след Ан.
— Днес ще използваме свещ, която ще ни помогне да се съсредоточим — обясни Ан с мек глас десетина минути по-късно. Седях с кръстосани крака върху малка твърда възглавничка, пълна със семена от елда. Бяхме петима и всеки от нас беше приседнал в един от краищата на нарисуваната с тебешир на пода пентаграма. Намирахме се на горния етаж в къщата и можех да видя смрачаващото се небе през мътното стъкло на прозореца. Чудех се дали мога да се измъкна оттук и да отида в стаята си, когато всички изпаднат в транс. Не исках да медитирам. Още по-малко исках да медитирам в компанията на Лоренц и Чарлз, въпреки че и двамата бяха много мили. Отборът мечта беше допълнен от Нел и Рейн.