Ан само примигна.
— Добре… добре ли си? — попитах. Наистина, ама наистина се надявах, че нито една от тези мисли не беше дошла от нея.
— Какъв опит имаш в медитацията? Мислех, че не я харесваш? — каза тя, без да отговори на въпроса ми.
— Боже, направо я ненавиждам. Отвратителна е. Не съм я практикувала много-много.
Ан приседна на ръба на масата, без да откъсва очи от мен.
— Нещо лошо ли направих? Следващия път няма да казвам, ако чуя нещо.
— Не, не — промърмори Ан. — Не е това. Въпреки че на твое място щях да запазя чутото за себе си. Просто… също долових тези емоции, но аз съм много напреднала. Много могъща. Сигурна съм, че никой друг в тази стая не е чул или почувствал нищо освен случващото се в собствената му глава.
Я пак? Да не би тя да беше чула и моите мисли? Кофти…
— Усетих нечие съзнание, но не знаех, че си ти — продължи Ан. — Реших, че може да е Солис. Той е в съседната стая и преподава урок за билките.
— Значи… това обикновено не се случва с никого другиго?
— Не — погледът на Ан беше втренчен и пронизващ. — Никога не се случва с учениците. Абсолютно никога.
Егати. Тази история подсказваше, че… май бях наистина могъща. Нали така, Настасия? Ти трябва да си могъща, нали? Последната притежаваща могъщество. Почувствах как мозъкът ми се изключва, как се опитва отчаяно да заобиколи тези мисли, подобно на вода, танцуваща в нагорещен тиган.
Точно тогава някой почука леко на вратата и Солис влезе в стаята. Той се огледа наоколо, видя двете ни с Ан и се намръщи.
— Само вие двете ли сте тук? — попита.
— Да — отговори Ан. — Ти… защо влезе?
Солис сви рамене и се усмихна:
— Помислих, че усещам нещо. Нещо странно.
— Наистина си усетил нещо — Ан изглеждаше необичайно мрачна. — Усетил си нея.
Солис замълча, сякаш се опитваше да си преведе думите, които бе чул току-що.
— Какво? — промълви неразбиращо най-накрая.
— Настасия е освободила съзнанието си по време на групова медитация. Усетих я как докосва ума ми, а освен това е доловила мислите на останалите. Може да ги чува. При това — вярно.
Кога, кога ще се науча да си държа устата затворена. В момента се чувствах като експонат в зоологическа градина, който тези двамата изучаваха.
— Ще се опитам да не го правя повече — предложих. Вече определено щях да си трая за всичко.
Солис наведе глава на една страна.
— Къде каза, че си родена?
В главата ми започнаха да вият сирени. Бях готова да правя всякакви тъпи неща, докато съм тук, но да говоря за миналото си не беше едно от тях.
— На север.
Звукът на камбанката за вечеря ме накара да подскоча.
— Еха! Умирам от глад — заявих, докато си вземах възглавничката със семена от елда. — Благодаря за урока, Ан, беше страхотно. Ще ви видя на вечеря!
Беше очевидно, че бягах като подплашено зайче, а те ми позволиха да го сторя, въпреки че усещах прикованите им в гърба ми погледи, докато се отдалечавах по коридора. Слязох по стълбите и се насочих към трапезарията.
Възможно ли беше все още да притежавам сила? Силата, която бях наследила? Възможно ли беше наистина да е толкова могъща след всичкото това време? Трябваше да я скрия. Докато си мислех за това обаче, бях пронизана от яростен копнеж, от желанието да усетя отново тази сила, да я последвам там, където искаше да ме отведе. Да науча докъде се простира.
Не можех. Не можех. Не смеех. От това нямаше да излезе нищо хубаво… бях се убедила в това със собствените си очи.
Човек трябваше да бъде много, много силен, за да подчини подобна мощ. Аз не бях достатъчно силна. Никога нямаше да бъда достатъчно силна.
Настаних се на пейката. Мислите ми продължаваха да препускат. Това чувство, то беше… вълшебно.
Тринайсета глава
— Какво? Да си намеря… работа? Истинска работа? Ама защо? — попитах.
В деня след онази история с медитацията Солис се бе съгласил да ме учи на истинска магия, а не просто да ми обяснява колко красив е светът около нас. Още му бях ядосана, задето ме беше отрязал преди, и все още не можех да кажа, че бях сто процента отдадена на цялата идея… но ми бе хрумнало, че да знам повече за моята магика и за моята сила би било по-добре, отколкото да не знам нищо. Ако разполагах с нужната информация, може би щях да се науча как да я контролирам, да я предпазя, да я скрия. Незнанието не ме бе довело до нищо добро. Във всеки случай ми беше трудно да се съсредоточа, защото с векове бях избягвала всякакви заклинания освен най-незначителните. Сега обаче идеята да се потопя отново в дебрите на магиката ме привличаше и съблазняваше въпреки страха ми.