Помня как не исках да ходя в Ница, но Инси ме бе умолявал и бе отправял шеговити заплахи, докато не се съгласих. Беше ме накарал да отидем до Санкт Петербург, убедил ме бе да посетим Хонконг. Винаги се бях наслаждавала на пътешествията, бях се влюбила във всички тези места. Сега, когато поглеждах назад, обаче осъзнавах, че всъщност никога не съм искала да ходя там, но Инси ме бе убеждавал. Той просто не искаше да пътува сам. Не искаше да ходи без мен.
Спомените бушуваха в главата ми, пред очите ми изплуваха хиляди образи. Колко пъти бях правила нещо сама през последните трийсет години? Инси не бе контролирал всеки мой ден — имаше стотици пъти, когато самата аз бях решавала къде ще ходим и какво ще правим. Но той почти винаги беше идвал с мен, дори когато твърдеше, че не иска, и се оплакваше непрекъснато. Той не искаше да ходя някъде сама. Не искаше да бъде далеч от мен.
Никога не ми беше хрумвало да погледна на нещата от тази гледна точка. Просто смятах, че сме най-добрите приятели. Мислех, че искам да бъда с него, и го правех. Само дето не беше така. Сега, когато поглеждах назад, осъзнавах, че бих направила повече неща сама или с други хора, но Инси просто винаги беше до мен. Винаги, абсолютно винаги. Въпреки тълпите от неземно красиви момчета и момичета, които бяха преминали през живота му, през апартамента му, през леглото му, аз бях неговата константа. А той беше моята. Току-що го бях осъзнала.
Той сигурно полудяваше без мен. Почувствах се… ами странно, защото живеех този стъписващо обикновен живот, но не се чувствах така, все едно ще умра, защото не съм с него. Чувствах се добре. Какво ли си мислеше той? Какво чувстваше? Какво правеше? Адски бе странно, че никога не бях забелязала колко е зависим от мен.
Внезапно се почувствах извънредно сама и побързах да запаля колата и да потегля през града. Щях да взема нещата на Ашър от единствената бакалия — „При Питсън“. После трябваше да се върна при Солис, без да съм си намерила работа, което ме караше да се срамувам, въпреки че провалите ми никога досега не ме бяха притеснявали.
Докато минавах покрай дрогерията на Макинтайър, си помислих за безцветната Мериуедър и тогава видях табелата: „Търсим помощник“.
Хмм.
Продължих, после бързо направих обратен завой насред главната улица. Тя беше по-пуста и от Сахара, това не беше особен проблем.
Паркирах пред магазина и се замислих. Дали бащата на Мериуедър не я беше уволнил? Дали нямаше да заема нейното място на огневата линия.
Любопитството ме убиваше. Трябваше да разбера.
Когато влязох, магазинът бе сумрачен и сивкав. Бях сполетяна от прозрението, че това място е безцветно и лишено от живот също като самата Мериуедър.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — гласът на господин Макинтайър беше груб и недружелюбен. Страхотно! Винаги бях мечтала за такъв шеф.
— Тук съм за работата — казах, посочвайки към табелата.
Той ме огледа от главата до петите — напоследък хората имаха навика да го правят доста често.
— Имате ли някакъв предишен опит?
— Да. Работила съм в секцията „Красота и здраве“ на един магазин от веригата „Супер Таргет“ — излъгах, без да ми мигне окото.
— Това тук не ви е „Таргет“ — изсумтя той и аз си помислих: „Страхотно е, че ми го казваш, сама никога не бих могла да намеря разлика“. — Трябва ми някой, който да подрежда рафтовете. Да посреща клиенти. Да движи нещата, докато моето момиче е на училище.