Като се съвзел, той откачил от стената дядовата си нагайка и се канел вече да поръси с нея гърба на горкия Пьотър, но, кой знае отгде шестгодишният брат на Пидорка Ивас се притекъл уплашен, обвил с ръчички нозете му и извикал: „Татко, татко, не бий Петрус!“ Що да прави, бащиното сърце не е от камък: той окачил нагайката на стената и го извел тихичко навън: „Ако ми се покажеш друг път в къщата или макар само край прозорците, слушай, Петро: ей Богу, ще загубиш черните си мустаци и да не съм Терентий Корж, ако не отделя от главата ти перчема, който два пъти се омотава около ухото ти.“ След тия думи той го ударил леко с юмрук по тила и Петрус, без да види земята, полетял презглава. Ето докъде стигнали с целувките! Мъка налегнала нашите гълъбчета, а из село веднага се разнесла мълва, че при Корж зачестил да ходи някакъв поляк със златни нашивки, с мустаци, със сабя, с шпори, с джобове, които дрънкали като торбичката със звънчета, с която нашият клисар Тарас ходи всеки ден из черквата. Е, известно е за какво се отива при бащата, когато той има черновежда дъщеря. И ето веднъж Пидорка, цяла в сълзи, грабнала на ръце братчето си Ивас: „Ивасю, мили Ивасю, обични мой, тичай при Петрус, златно мое дете, като стрела от лък; разкажи му всичко: бих обичала кафявите му очи, бих целувала бялото му личице, но друга била съдбата ми. Не една кърпа съм измокрила с парливи сълзи. Мъчно ми е. Тежко ми е на сърцето. И моят роден баща ми е враг: кара ме да се омъжа за омразния поляк. Кажи му, че и сватба готвят, само че на нашата сватба няма да има музика; псалтове ще пеят вместо тамбури и флейти. Няма да отида да танцувам с годеника си; ще ме понесат на ръце. Тъмна, тъмна ще бъде къщата ми от кленово дърво и вместо комин кръст ще има на покрива й!“
Като вкаменен слушал Петро, без да мръдне от мястото си, когато невинното дете му повтаряло думите на Пидорка. „А пък аз, клетият, мислех да отида в Крим и в Турско, да спечеля в бой злато и да се върна богат при теб, моя хубавице. Но не било съдено. Лош поглед ни е урочасал. Ще имам и аз, скъпа моя рибке, ще имам и аз сватба: но на тая сватба няма да има и псалтове — черен гарван ще пограчи вместо поп над мен; равно поле ще бъде моята къща; сив облак — моят подслон, орел ще изкълве кафявите ми очи, дъждове ще измият казашките кости и вихърът ще ги изсуши. Но какво говоря? На кого? Кому да се оплача? Изглежда, Бог е отредил така — щом трябва да загина, нека да загина!“ И отишъл право в кръчмата.
Лелята на покойния ми дядо малко се учудила, като видяла Петрус в кръчмата, и то в такова време, когато всеки добър човек ходи на утринна служба. Тя опулила очи като събудена от сън, когато той поръчал едно канче ракия, горе-долу колкото половин ведро. Само че сиромахът напразно се надявал да удави мъката си. Ракията парела езика му като коприва и му се сторила по-горчива от пелин. Хвърлил той канчето на земята. „Стига си тъгувал, казаче!“ — загърмяло нещо с басов глас над него. Огледал се: Басаврюк… у, каква муцуна! Косата, му — четина, очите — волски. „Зная какво ти липсва: ето това!“ И той раздрънкал с дяволска усмивка кожената кесия, окачена на пояса му. Изтръпнал Петро. „Хе, хе, хе, виж ги как лъщят! — изревал той, като изсипал на ръката си жълтиците. — Хе, хе, хе, и как звънтят. И само едно нещо ще ти поискам за цял куп такива играчки.“ „Дяволе! — изкрещял Петро. — Дай ги! Готов съм на всичко!“ Плеснали се те по ръцете. „Гледай, Петро, идваш тъкмо навреме: утре е Еньовден. Само тая нощ през годината цъфти папратта. Да не я изтървеш! Ще те чакам среднощ в Мечия дол.“