Заживели Пидорка и Петрус като господар и господарка. Всичко имали, всичко блестяло… Но добрите хора поклащали глава, като гледали как живеят. „От дявола добро не може да има“ — казвали всички в един глас. „Откъде, ако не от съблазнителя на православния народ, е дошло това богатство на Петрус? Къде е могъл да намери такъв куп злато? Защо изведнъж, тъкмо в деня, когато той разбогатя, Басаврюк се загуби?“ Разправяйте си вие, че хората измислят! Защото наистина месец не минало и никой не можал да познае Петрус. Какво му станало, Господ знае. Седи на едно място и никому дума не продумва. Все мисли и сякаш иска да си припомни нещо. Ако Пидорка сполучи да го накара да заприказва нещо, той като че ли се забравя и говори и дори се развеселява; но погледне ли случайно торбите, извиква: „Чакай, чакай, забравих“ — и пак се мъчи да си спомни нещо. Понякога, остане ли дълго време на едно място, почне да му се струва, че ето на, всичко отново му идва на ум… и всичко пак се загубва. Струва му се: седи в кръчмата; донасят му ракия; ракията го пари, противна му е ракията. Някой се доближава, тупва го по рамото… но сетне всичко сякаш се забулва в мъгла пред него. Пот тече по лицето му и той сяда отпаднал на мястото си.
Какво ли не правела Пидорка: и със знахари се съветвала, и за страх изливала, и му баяла за корем1 — нищо не помагало. Така минало лятото.
Мнозина казаци свършили коситбата, мнозина, по-смели от другите, тръгнали на поход. Ята птици се трупали още в нашите блата, но от качулатите мушитрънчета нямало вече и помен. Стените почервенели. Из нивите тук-там пъстреели като казашки калпаци кръстци. Из пътя се срещали коли с пръти и дърва. Земята станала по-твърда и почнала да замръзва тук-там. Почнал да прехвърча сняг и клоните на дърветата се украсили със скреж като със заешка кожа. В ясни студени дни червенушката като наперен полски шляхтич се разхождала по снежните преспи да търси зърна, а децата с огромни пръти търкаляли по леда дървени топки, докато бащите им спокойно се излежавали на печката и от време на време излизали със запалена лула в зъбите да прокълнат, както му е редът, православния студ или да се проветрят и да овършеят в пруста изостаналото жито. Най-после снегът почнал да се топи и щуката разцепила леда с опашката си, а Петро бил все такъв и всеки ден ставал по-мрачен. Седи като закован посред стаята и държи торбите до нозете си. Подивял, обраснал с коса, станал страшен и все една мисъл се върти в главата му, все се мъчи да си припомни нещо и се сърди, ядосва се, че не може да си спомни. Понякога чудновато се изправя от мястото си, размахва ръце, втренчва се в нещо, като че иска да го улови, устните му се движат, сякаш искат да кажат някаква отдавна забравена дума — и замръзват неподвижно… Обзема го бяс, хапе като полуумен ръцете си, скубе от яд косата си, докато стихне, падне като унесен и сетне пак почва да си спомня и пак ярост, и пак мъка… Каква е тая напаст Божия? Отщял се животът на Пидорка. Отначало страх я било да остава сама вкъщи, а сетне свикнала, клетата, с мъката си. Но никой не можал да познае предишната Пидорка. Нито руменина, нито усмивка: изсъхнала, повехнала, изплакала ясните си очи. Веднъж някой, изглежда, я съжалил и я посъветвал да отиде в Мечия дол при вещицата, за която се разправяло, че лекува всички болести. Решила се тя да опита последното средство: с много молби придумала вещицата да дойде с нея. Това било привечер, тъкмо срещу Еньовден. Петро лежал унесен на одъра и не съзрял новата гостенка. И ето, лека-полека почнал да се повдига и да се вглежда. Изведнъж цял се разтреперал, като че щели да го колят, косата му настръхнала… и той се засмял с такъв смях, че страх прерязал сърцето на Пидорка. „Спомних си, спомних си!“ — извикал той, някак страшно развеселен, замахнал с брадвата и я хвърлил срещу старата. Брадвата се забила дълбоко в дъбовата врата. Старата изчезнала и едно седемгодишно дете по бяла риза, с покрита глава се изправило насред стаята… Чаршафът паднал. „Ивас!“ — извикала Пидорка и се втурнала към него. Но привидението се покрило от глава до пети с кръв и изпълнило стаята с червена светлина… Тя избягала уплашена в пруста, но след като се посъвзела малко, поискала да му помогне; напразно! Вратата се затръшнала зад нея толкова здраво, че тя нямала сила да я отвори… Притичали хора. Почнали да тропат. Изкъртили вратата — няма жива душа. Цялата стая пълна с дим и само по средата, гдето бил по-рано Петрус, купчина пепел, от която на места още се вдигал пушек. Втурнали се към торбите: вместо жълтици имало само парчета счупени грънци. Казаците стояли с опулени очи и зинали уста, без да смеят да мръднат мустак, като заковани на земята. Такъв страх ги обзел от това чудо.
1
У нас изливат за страх в случай на уплаха, когато искат да разберат от какво е причинена. Хвърлят разтопен калай или восък във вода и на каквото заприличат те, то е уплашило болния, след което и уплахата минава. Баене за корем се прави против повръщане и против болки в корема. За тая цел запалват малко коноп, хвърлят го в канче и го обръщат в паница, пълна с вода и сложена на корема на болния; сетне баят и му дават да изпие лъжица от тая вода — бел.авт.