Той накъса писмото на малки късчета и ги хвърли в кошчето. Виждаше му се много мелодраматично да го изгори, както го съветваше счетоводителят. Освен това не мислеше, че данъчното бюро ще стигне дотам, че да подкупва и камериерките на Лазурния бряг да слепват намерените в кошчето късчета от писма.
Патриот, ветеран от войната, данъкоплатец, човек, спазващ законите, той не желаеше да мисли за какво ще използуват неговите шейсет-седемдесет хиляди долара господин Никсън, Пентагонът, ФБР, Конгресът. Съществува някакъв предел на нравствено страдание, което човек може да си причини, когато е макар и теоретически на почивка. Дали да не дам на Гейл МакКинън да прочете тези писма, помисли си той. Читателите на „Плейбой“ ще бъдат във възторг. Дягилев под властта на пощенска марка.
Той посегна към писмото от адвоката, но след това промени решението си. Взе купчината жълти листове, претегли ги на ръка, подържа ги нерешително над кошчето, след това започна произволно да прехвърля страниците. „Той е на четиридесет и осем години сега и точно на толкова изглежда“ — прочете той. Как ли изглежда един четиридесет и осем годишен мъж на една двадесет и две годишна девойка? Като развалина? Като стените на Помпей? Като окопите на Верден? Като Хирошима?
Седна на бюрото и започна да чете от мястото, докъдето беше стигнал, когато момичето си отиде. Човек трябва да се види такъв, какъвто го виждат хората.
„Той няма вид на човек, който щади себе си — прочете той, — а съществува мнение, че не щади и другите. Ето защо в някои кръгове си е спечелил репутацията на безмилостен човек. Спечелил си е много врагове, а сред бившите му сътрудници има хора, които го обвиняват в нелоялност. В потвърждение на това те казват, че той никога, с едно-единствено изключение, не е поставял повече от една пиеса от един автор и, за разлика от други продуценти, няма любими актьори. Заслужава внимание фактът, че когато двата му последни филма се провалиха (общите щети възлизаха на сума, превишаваща осем милиона долара), неговите колеги не му изразиха никакво съчувствие.“
Кучка, изруга той. Откъде е разбрала всичко това?
За разлика от болшинството журналисти, които вземаха интервю от него, без да прочетат предварително нищо освен рекламните материали, разпространявани от студията, тази особа се оказа добре подготвена. При това недоброжелателна. Той прескочи две страници, пусна ги на пода и продължи да чете нататък.
„Общоизвестно е, че най-малко веднъж му е предлаган най-висок пост в една от най-влиятелните киностудии. Казват, че отхвърлял предложението с лаконична телеграма: Вече напуснах потъващия кораб. Крейг.“
Такова поведение се обяснява очевидно с това, че е богат — би трябвало да е богат, ако се е разпореждал разумно със спечелените пари. Един режисьор, с когото Крейг е работил, обяснява това по своему: „Той е едно вироглаво копеле.“ А актрисата Моника Браунинг е заявила в интервю: „Тук няма никаква загадка. Джеси Крейг е простодушен, мил човек, обзет от обикновена мания за величие.“
Не е лошо все пак да пийна малко, рече си Крейг. Погледна часовника си — беше десет и двадесет и пет. Така, едва десет и двадесет и пет, помисли си той. Взе бутилката, отиде в банята, наля уиски в чашата и добави малко вода от чешмата. Отпи една глътка и се върна в хола.
Държейки чашата в ръка, продължи да чете:
„Крейг е бил канен за член на журито в Кан два пъти. И двата пъти е отклонявал поканата. Когато стана известно, че тази година е резервирал хотел за времето, когато се провежда фестивалът, много хора бяха удивени. В продължение на пет години, откакто се провали последният му филм, той се държеше настрана от Холивуд и само понякога се появяваше в Ню Йорк. Не закри кантората си, но не съобщаваше нищо за своите планове. Значителна част от времето през последните години прекарваше в непрекъснати неспокойни пътувания из Европа. Причините за това оттегляне не са ясни. Разочарование? Умора? Чувството, че е работил достатъчно, че е дошло време да се наслаждава на плодовете на своя труд в спокойна обстановка, там, където няма нито приятели, нито врагове? Може би нервно разстройство? А може би е дошъл в Кан морално опустошен, воден от носталгия и надежда да се потопи в атмосфера, която непрекъснато ще напомня за миналото, когато е бил пълен с енергия? Или пък разходка на човек, събрал силите си и решил да направи още един опит да постигне успех?
Може ли Крейг, настанил се в апартамент за сто долара на ден с изглед към морето, сам да отговори на тези въпроси?“