Машинописният текст прекъсваше на средата на страницата. Той постави листовете на лавицата, с текста надолу, и отново отпи от чашата. По дяволите, тя е само на двадесет и две години, помисли си той.
Излезе на балкона. Слънцето се бе показало от облаците, но вятърът продължаваше да духа все така силно. Никой не се къпеше. Дебелата жена я нямаше. Или я беше отнесло морето, или беше във фризьорския салон да си прави прическа. Долу, на терасата, вече се виждаха тук-там посетители по масите. Зърна небрежно сресаните кестеняви коси на Гейл МакКинън, свободно развяващата се риза, сините джинси. Тя четеше вестник, а пред нея имаше кока кола.
Видя как към масата й се отправи един мъж и седна срещу нея. Тя остави вестника. Крейг беше много високо над тях, за да чуе какво казва тя.
— Срещнах се с него — говореше тя на мъжа. — Ще клъвне. Пипнах го тоя стар негодник.
3.
Той седна. Зрителната зала се запълваше бързо. Публиката, предимно младежи — дългокоси, брадати момчета с индийски ленти на главите и придружаващи ги босоноги девойки, облечени с кожени куртки с ресни и дълги пъстри поли. Точно такива се тълпят в кантората на Констънс. Тази сутрин в програмата беше „Удсток“ — американски документален филм за фестивала на рок-музиката, ето защо градът беше наводнен с поклонници на рока, облечени съответно за случая. Крейг се запита как щяха да се обличат тези хора, когато станат на неговата възраст. Когато той беше на тяхната възраст, се радваше на това, че може да смени военната униформа със сив костюм.
Сложи си очилата и разгъна „Нис-Матен“. Прожекцията започваше от девет часа, защото филмът траеше три часа и половина, и тъй като стана късно, не успя нито да закуси, нито да прегледа вестника в хотела.
Хвърли поглед на първата страница на слабата розова светлина. В Кент, щата Охайо, войниците от националната гвардия застреляли четирима студенти. В района на Суецкия канал, както обикновено, продължаваха да убиват. Положението в Камбоджа е объркано. Ракета, изстреляна от френски кораб, се насочила към сушата, изпуснали управлението и се взривила в района на Лаванду на няколко мили от брега, разрушавайки няколко вили. Кметовете на съседните градове протестират, твърдят, напълно основателно, че подобни военни своеволия са пагубни за le tourisme. Един френски кинорежисьор обясняваше в интервю защо никога няма да представи свой филм на фестивала.
Някой каза pardon и Крейг се изправи, без да сваля очи от вестника. Покрай него се промъкна някаква фигура, шумолейки с дългата си пола, и потъна в свободното място до него. Усети лека миризма на сапун, в която имаше нещо детско.
— Добро утро — поздрави момичето.
Той позна тъмните очила, които скриваха по-голямата част от лицето. На главата си беше завързала шарена копринена кърпа. Съжали, че не бе успял да се избръсне.
— Непрекъснато се засичаме — засмя се момичето. Това е чудесно, нали?
— Чудесно — съгласи се той. Днес не само дрехите, а и гласът й беше друг — по-мек, без напрежение.
— И снощи бях там, където бяхте и вие.
— Не ви видях.
— Така казват всички. Момичето погледна програмата. — Имали ли сте някога желание да направите документален филм?
— Да, както всички.
— Казват, че днешният филм е страшен.
— Кой казва?
— Хората казват. — Тя изпусна програмата на пода. — Хвърлихте ли поглед на материала, който ви изпратих?
— Нямах време даже закуска да си поръчам.
— Обичам да ходя на кино в девет часа сутринта — каза тя. — В това има нещо особено, неестествено. В голям кафяв плик е. По-нататъшни размишления за Джеси Крейг. Погледнете го, когато имате време. — Тя започна да ръкопляска. На пътеката, точно пред сцената, бе застанал млад мъж с брада. Той вдигна ръка за внимание. — Това е режисьорът — съобщи тя.
— Гледали ли сте други негови филми?
— Не. — Тя аплодираше енергично. — Много си падам по режисьорите.
Режисьорът носеше на ръката черна лента. Той започна словото си с призив към присъствуващите да сложат траур в памет на четиримата студенти, убити в Кент, а накрая обяви, че посвещава филма си на загиналите.
Крейг не се съмняваше в искреността на младия мъж, но словото му, както и траурната лента предизвикаха у него смътно неловко чувство. Ако беше на друго място, може би щеше да се трогне. Разбира се, смъртта на четиримата младежи го опечали не по-малко от останалите в залата. В края на краищата той самият имаше две деца, които можеха да станат жертва на такова убийство. Но тук, в разкошната позлатена зала, където жизнерадостната публика се бе събрала да гледа развлекателен филм… Не го напускаше усещането, че този жест беше продиктуван не от скръб, а от желание да се придаде по-голяма тежест.