— Ще си сложите ли траур? — попита момичето шепнешком.
— Едва ли.
— Аз също. Не удостоявам мъртвите с почести. — Тя се изправи и се изпъчи, явно доволна от себе си. Крейг се престори, че не забелязва, че е до него.
Когато загаснаха светлините в залата и филмът започна, Крейг направи усилие да потисне в себе си всички предубеждения. Той разбираше, че неговата неприязън към брадите и дългите коси е смешна и се дължи на това, че бе възмъжал в друго време и е привикнал към други моди. Този начин на обличане на младежите край него бе най-малко нехигиеничен. Модите идват и си отиват. Достатъчно е да се прелисти някой стар семеен албум, за да се убедим колко нелепо изглежда в очите на съвременния човек облеклото, което някога е било общоприето. Баща му бе ходил на плаж с голф — той все още си спомняше неговата снимка.
„Удсток“ е филм, така му бяха казали, в който се говори от името на младите. Ако това е наистина така, той беше готов да слуша.
Гледаше с интерес. Веднага му стана ясно, че човекът, който е направил филма, е много талантлив. Самият той професионалист, Крейг ценеше професионализма у другите. Филмът бе сниман и монтиран без следа от аматьорщина или безцелна развлекателност. Очевидно бе, че всичко е обмислено обстойно и че е работено усърдно. И в същото време гледката на четиристотин хиляди хора, независимо от това кои са, къде са и с каква цел се бяха събрали, предизвикваше у него неприятно чувство. Колкото по-нататък продължаваше филмът, толкова повече го потискаше упоритото и безконечно повторение на кадри, изобразяващи диви оргии. И музиката, и изпълнението, с изключение на две песни, изпълнени от Джоун Бейз, му се виждаха груби и еднообразни, звукът непоносимо силен, сякаш шепотът, а дори и нормалният човешки тон бе изчезнал от гласовия диапазон на младите американци. Той възприемаше филма като непрекъсната вакханалия от звуци без кулминация и разтоварване. Когато на един кадър се появиха младеж и девойка, които се любеха, без да се смущават, че камерата следи действията им, той извърна очи.
Не повярва на ушите си, когато чу как един от изпълнителите, подобно на запалянко на футболен мач, извика: „Кажете «еф»!“ Четиристотин хиляди гласа отговориха: „Еф“! „Кажете «ю»!“ Четиристотин хиляди гласа отговориха: „Ю“! „Кажете «си»!“ Четиристотин хиляди гласа отговориха: „Си!“ „Кажете «кей»!“ Четиристотин хиляди гласа отговориха: „Кей“! „Какво се получи?“ — попита човекът с глас, многократно усилен от мегафона.
В отговор прозвуча мръсна дума — дрезгаво и на вълни, като на някакъв нюрнбергски митинг3. Последваха диви одобрителни възгласи. Зрителите в залата заръкопляскаха. Крейг погледна изпод око момичето до себе си — тя седеше спокойно, със скръстени на скута ръце. Тя му хареса повече, отколкото допускаше.
Той продължи да седи мирно на стола, но вече почти не гледаше в екрана. Кой може да обясни значението на думата, излитаща от гърлата на толкова хиляди гласове? Дума като всички останали, на него също му се случваше, макар и рядко, да я използува. Тя сама по себе си не беше нито противна, нито красива, но от честата употреба бе загубила първоначалния си смисъл. Сега беше придобила толкова много различни значения, че вече не предизвикваше първоначалните асоциации. Произнесена от гласовете на младежите, участници в този гигантски хор, тя звучеше като злобен присмех, като лозунг, оръжие, като знаме, под което можеха да тръгнат пълчища разрушители. Той се надяваше, че бащите на четиримата студенти, убити в Кент, никога няма да видят този филм, за да не узнаят, че в произведение на изкуството, посветено на техните покойни деца, има епизод, в който около половин милион юноши и девойки почитат паметта на своите съвременници, крещейки в един глас мръсната дума.
Оставаше повече от час до края на филма, когато Крейг напусна залата. Момичето като че ли не забеляза, че той излиза.
Слънцето грееше, а знамената на страните, представящи се на фестивала, плющяха на пилоните пред фасадата на кинотеатъра. Навън му се видя блажено тихо, дори с непрекъснатия шум на колите, движещи се по крайбрежното шосе, и тълпите от хора по тротоарите и главната улица. Поне днес Кан помни, че трябва да прилича на картина от Дюфи.