Качването в колата му напомняше на катерене по отвесна скала. Даде адреса на Седемдесета улица. Шофьорът на таксито беше стар, със зеленикаво, мъртвешки бледо лице. На удостоверението, прикрепено на гърба на предната седалка, Крейг прочете руска фамилия. Съжаляваше ли този човек, че той или баща му бе напуснал някога Одеса?
Прекосявайки града, таксито пълзеше като костенурка, ту правеше внезапни резки движения напред, ту рязко удряше спирачки, по чудо не се блъсваха в движещите се отпред коли. Шофьорът, който и бездруго скоро ще умре, нямаше какво да загуби. Четиридесет и четвърта улица в Ист Сайд бе неговата родна стихия. Имаше големи шансове за „Гранд-при“. Ако преживее този сезон, ще спечели цяло състояние.
Брус Томас живееше в богата, облицована с камък къща с прясно боядисани рамки на прозорците. До вратата висеше табелка с надпис, гласящ, че къщата е под специална охрана. Крейг беше идвал тук няколко пъти на официални вечери. Спомни си, че бе прекарал приятно. Веднъж се вмъкна в кабинета на Брус на втория етаж. Лавиците на кабинета бяха отрупани със статуетки, почетни знакове, грамоти, с които бяха награждавали Томас за негови филми. Крейг също го бяха награждавали със статуетки и грамоти, само че не знаеше къде са се дянали сега.
Той натисна звънеца. Самият Томас отвори вратата. Беше в кадифени панталони и тенисфланелка. Той бе спретнат, елегантен слаб мъж с приветлива усмивка.
— Брус — едва изрече Крейг, влизайки в антрето, — струва ми се, че ми е необходим доктор.
И се отпусна на един стол — нямаше сили да продължи.
18.
След три дни той беше още жив. Лежеше в светла стая в първокласна болница. Брус Томас бе намерил тих възрастен лекар — спокоен и неразговорлив. Главният хирург на болницата, весел пълен мъж, идваше често да го вижда. Идваше уж да си побъбрят за кино и театър, но Крейг знаеше, че той го наблюдава внимателно, търсейки симптоми, които биха означавали необходимост от незабавна операция. Когато Крейг го попита какви са шансовете за оздравяване след такава операция, хирургът отговори прямо, без колебание: „Петдесет процента.“ Ако Крейг имаше някакви роднини, с които докторът би могъл да поговори, той вероятно щеше да им каже на тях, а не на болния. Но досега само Томас и Белинда бяха идвали при него.
Даваха му малки дози опиум и не чувствуваше силна болка. Боляха го само ръцете, на местата, където бяха вкарвали иглите за пет преливания на кръв и венозно инжектиране на глюкоза и солени разтвори. Кой знае защо, тръбичките се задръстваха и иглите падаха от ръцете. Вените на ръцете му бяха станали все по-трудни за откриване, така че най-накрая трябваше да извикат на помощ болничната специалистка, прелестна млада скандинавка. Тя поиска стаята да се опразни, дори остави отвън дневната му болногледачка — груба възрастна жена — бивш капитан от корпуса медицински сестри, ветеранка от корейската война. „Не мога да понасям зрители“ — бе казала специалистката. Ето какво значи талант, помисли си Крейг. И в болницата, както навсякъде другаде. Момичето, клатейки малката си русокоса главица, дълго му опипваше ръката, след това с един замах ловко и безболезнено пъхна иглата във вената и нагласи бутилката с разтвора. Не я видя повече. За съжаление. Тя му напомняше за младата майка-датчанка, която бе срещнал до плувния басейн в Антиб. Петдесет процента, чудеше се той, а виж какви мисли минават през главата на човек.
Най-много му дотягаше главоболието след кръвопреливане. Казаха му, че е нормално. Разбира се, за тези, които работят в болница, болните трябва да изглеждат нормални.
Томас беше безупречен. Той навестяваше Крейг по два пъти на ден, без да подчертава прекалено много своята загриженост. „Напълно е вероятно — каза той на третия ден — да ви изпишат след по-малко от две седмици и тогава ще пристъпим към работа.“ Не беше си губил времето напразно. Бе получил съгласието на „Юнайтид артистс“ и водеше преговори с тях за милион и половина за филма. За снимките в натура бе открил голяма стара къща в Сандс Пойнт. Беше уверен, че Крейг ще бъде ко-продуцент. Дори да знаеше нещо за съмненията на хирурга за възможния изход от операцията, с никакъв намек не показа това.
Той беше при Крейг на третия ден от болестта му, когато вратата се разтвори широко и в стаята влезе Мърфи.
— Какво, дявол да те вземе, се излежаваш тук, Джеси? — викна той.
— А ти, дявол да те вземе, какво правиш тук? — на свой ред го попита Крейг. — Мислех, че си в Рим.