Докато му бръснеха гърдите и корема и преди да му направят предоперационната инжекция с морфин, той ясно съзнаваше, че не се страхува. „Петдесет процента“ — бе казал лекарят. Човек не можеше да иска по-благоприятни шансове.
Появиха се и изчезваха лица, мимолетни, мълчаливи, едва различими, като забулени в мъгла — Мърфи, Томас, доктор Гибсън, уклончиви, непредупреждаващи и неокуражаващи; жена му, дъщеря му Маршиа, неестествено пълна и плачеща; Гейл МакКинън, свежа като след морска баня, Констънс, сурова до неузнаваемост; Едуард Бренър… Но Едуард Бренър е умрял. Нима ги вижда всички насън! Проговори само веднъж. „Маршиа — каза той. — Много си напълняла.“
Той чувствуваше остра болка, но сдържаше стоновете си. За африканеца с племенните белези от първа класа това би било непонятно. Бремето на Белия Човек. Той се държеше стоически, чакаше поредната — веднъж на четири часа — порция морфин и не искаше повече. Кой беше казал, че стоицизмът е безполезен? Във всеки случай не някой негов приятел.
Сценичните работници, всички в бяло, изнасяха реквизита — спринцовки, кръв. Осветителната апаратура е преместена на друго място. В ушите му бучеше шумът на морски прибой. Събуждаше се. Заспиваше. Лицата се появяваха и изчезваха, всяко със своите претенции. Къде е Йън Уодли, този безпътен измамник? Къде е Белинда Юън в рокля с цвят електрик? Още какви чекове му е приготвила да подписва?
Още доктори. Най-добрият специалист в страната. Тихи гласове на медици, шепот зад сцената. А русокосата скандинавка с опитните ръце така и не се появи повече. Уви!
Преди колко дни беше напуснал Мейраг? Каква напитка бе поръчал на терасата в малкия ресторант с изглед към пристанището на Касис? Какво каза онова момиче за майка си?
Той можеше да сяда в леглото и дори да яде по малко, но температурата не спадаше. Сутрин беше около сто и един, вечер се вдигаше до сто и три и половина.48 Над главата му висеше пластмасова торба, която денонощно снабдяваше организма с антибиотици. Съзнанието му бе непрекъснато замъглено или от треската, или от антибиотиците, или и от едното и другото едновременно. Той започна да губи представа за времето и вече не помнеше откога е в болницата. Лекарите мълчаха. Но той виждаше, че са обезпокоени да не би да е заразен от новите видове бактерии, възникнали в болниците, против които медицината беше безсилна засега.
Доктор Гибсън забрани всякакви посещения и Крейг му беше благодарен. Доктор Гибсън му бе казал, че ако има нормална температура в продължение на три денонощия, ще го изпишат. Междувременно гледаше със сънени очи телевизора, който бяха докарали в стаята му до леглото. Гледаше предимно бейзболни мачове. Доставяше му удоволствие да гледа как младежите тичат бързо по заляната със слънце зелена трева. Ясно се виждаше къде печелят и къде губят точки. Крейг си спомни, че бе чел някъде за един убиец, осъден в щата Масачусетс — той също гледал бейзболни мачове по телевизията в своята килия и съжалявал само за това, че така и не успял да разбере дали любимият му отбор „Доджърс“ е спечелил флагчето тази година.
Интересно, помисли си той, ще разбера ли кой ще спечели флагчето тази година.
Най-накрая Мърфи успя да убеди доктор Гибсън, че трябва непременно да види Крейг. Вече два дни Крейг имаше нормално самочувствие. Температурата беше спаднала до деветдесет и девет градуса сутрин и сто и два — вечер49. Както по-рано, госпожица Балисано отказваше да му съобщи температурата, но доктор Гибсън не беше чак толкова строг.
Лицето на Мърфи, когато влезе, показа на Крейг не по лошо от огледалото, че изглежда ужасно. След операцията не беше се поглеждал в огледалото изобщо.
— Трябваше да те видя, Джес — каза Мърфи. — Налага ми се да излетя за Западното крайбрежие утре. Нещата се натрупват, така че трябва да бъда там.
— Разбира се, Мърф. — Гласът му звучеше слаб, старчески в собствените му уши.
— Три седмици — това е всичко. Повече не мога да си позволя в Ню Йорк — каза Мърфи.
— Толкова ли съм лежал тук? — удиви се Крейг.
Мърфи го погледна странно.
— Да.
— Дълго.
— Да. А лекарите не искат да кажат кога ще излезеш оттук.
— Те не знаят.
— Гибсън казва, че ти няма да си в състояние да работиш най-малко половин година. Даже ако те пуснат още утре.
— Зная — каза Крейг. — Той и на мен ми каза същото.