— В това число Бърти Фолсъм.
Тя пламна.
— В това число Бърти Фолсъм. Предполагам, че тази повлекана, твоята дъщеря, ти е докладвала за това, което е видяла в Женева.
— Докладва ми.
— Но той поне ми обръщаше внимание.
— Браво на него! Браво и на теб!
— В списъка можеш да включиш още една жертва — каза тя. Никакви задръжки повече — вече не я задържаха нито болничната стая, нито видът на пластмасовия съд, вливащ безполезна течност във вените му. Всичко беше забравено. Ти я тласна в ръцете на този пияница.
— Той е престанал да пие. — Крейг веднага разбра, че говори глупости, но вече беше късно.
— Затова пък не е престанал да прави всичко друго. Три пъти е женен и му е малко. С това момиче няма и да разговарям повече. А втората ти дъщеря? Бедната Маршиа. Долетяла чак от Аризона да зарадва баща си, а ти какво си й казал? Първото нещо, което ти е дошло в главата: „Маршиа, много си напълняла.“ След това плакала няколко дни. Знаеш ли какво казва? Тя казва: „Той ми се присмива даже когато му изтича кръвта. Той ме мрази.“ Карах я да дойде с мен, но не искаше.
— Аз ще се помиря с нея — каза той уморено. — Друг път, не сега. Не е вярно, че я мразя.
— Но мразиш мен.
— Никого не мразя.
— Даже сега трябва да ме унижаваш. — Той отбеляза хладнокръвно, че когато тя се заемаше да излага своите обиди, в гласа й зазвучаваха добре познатите му фалшиви мелодраматични нотки. — Там долу сега се разхожда безсрамно онази жена и се кани да се качи тук веднага щом ме изхвърлиш навън.
— Не зная за каква „жена“ говориш.
— За парижката курва. Знаеш за кого говоря. Аз също. — Пинелъпи закрачи напред-назад из стаята, нарочно показвайки, че се опитва да овладее нервите си. Крейг лежеше със затворени очи, главата му почиваше на възглавницата. — Не съм дошла тук да споря, Джес — продължаваше тя, преминавайки към спокоен, разсъдителен тон. — Дойдох да ти кажа, че си добре дошъл вкъщи. Повече от добре дошъл.
— Казах ти, че ще помисля.
— Бъди любезен, кажи ми веднъж завинаги защо реши да се разведеш с мен?
Какво пък, помисли си той, тя сама си го проси. Отвори очи, за да следи реакцията й.
— Срещнах Алис Пейн веднъж в Ню Йорк — започна той.
— Какво общо има тук Алис Пейн?
— Тя ми разказа любопитна история. Всяка година на пети октомври получава дузина рози. Без визитна картичка. Анонимно. — По това как се ожесточи изведнъж лицето й и как се напрегнаха раменете й той разбра, че знае за какво става дума. — Жената — продължи Крейг, — която има отношение към дузина рози, изпращани всяка година на пети октомври, няма да ме върне при себе си — нито жив, нито мъртъв. — Той отново затвори очи и се облегна назад. Сама си го търсеше и си го получи. Почувствува огромно облекчение от това, че разговорът най-после се бе състоял.
— Довиждане, Джес — прошепна тя.
— Довиждане.
Чу как затвори тихо вратата след себе си. И тогава, за първи път през всичкото време, заплака. Не от гняв или чувство за загуба, а от това, че бе живял с една жена повече от двадесет години, бе отгледал две деца с нея и при раздялата не изпита никакво чувство, даже ярост.
След малко си спомни, че Пинелъпи бе казала, че Констънс чака долу.
— Долу чака една дама. Иска да ме види — каза той на госпожица Балисано. — Ще я помолите ли да се качи? И, моля ви, дайте ми гребен, четка и огледало.
Той вчеса косите си назад. Бяха пораснали много за три седмици. Твърди, гъсти, те не приемаха болестта. Белите косми не бяха се увеличили. Очите изглеждаха огромни, блестящи на слабото лице. Беше отслабнал и изглеждаше по-млад. Само че едва ли Констънс щеше да оцени тази имитация на младост.
Но когато вратата се отвори, той видя Белинда. Постара се да скрие разочарованието си.
— Белинда — сърдечно възкликна той. — Колко се радвам да ви видя!
Тя го целуна по бузата. Стори му се, че преди да дойде горе, тя беше плакала. Скръбта придаваше на малкото й остро лице повече женственост. Беше със същата рокля с цвят електрик — тя явно считаше за най-уместно да се появи в такова облекло при смъртния одър.
— В тази болница служителите не са хора, а чудовища оплака се тя. Гласът й бе станал по-мек. Моята болест й е повлияла благотворно, помисли си той. — Всеки ден идвам тук тази седмица и през цялото време не ме пускат.
— Много съжалявам — излъга той.