— Обаче не се откъсвах от събитията. И с господин Мърфи разговарях. Вие няма да участвате в работата над филма.
— Боя се, че е така.
Тя сложи ръце на коленете си. Бяха малки и загрубели от работа. Двадесет и три години на пишещата машина. Ноктите й бяха лакирани с кървавочервен лак. Безпогрешно избираше най-неподходящите цветове. Отиде до прозореца и спусна малко щорите.
— Джес — каза тя. — Искам да напусна.
— Не вярвам — продума той.
— Повярвайте.
— Намерили ли сте си друга работа?
— Разбира се, не. — Тя се обърна с гръб към прозореца, лицето й изглеждаше обидено.
— Тогава защо напускате?
— Вие няма да можете да работите, когато излезете оттук.
— За известно време — да.
— За дълго време. Нека не се лъжем, Джес. Нито аз съм ви необходима, нито вашата кантора. Вие още преди пет години трябваше да я закриете. Държахте я само заради мен.
— Говорите, глупости — каза той с нарочно рязък тон. Тя знаеше, че той не казва истината, но лъжата беше необходима в този случай.
— Освен това се натърпях и на неприятности — тихо продължи тя. — Стига ми толкова. Трябва да се махна от Ню Йорк. Не мога да издържам повече тук. Тук е лудница. Този месец са ограбили двама мои приятели. Посред бял ден. Наръгаха с нож в гърдите племенника ми за една кутия цигари. Едва не умря. Страхувам се да изляза от квартирата през нощта. Цяла година не съм била нито на кино, нито на театър. На вратата съм си поставила четири различни ключалки. Всеки път, когато вратата на асансьора на моя етаж се отваря, цялата треперя. Джес, ако толкова им е нужен този град, нека го превземат.
— Къде ще отидете? — меко попита той.
— Майка ми има къща в Нютаун. Тя не е здрава и ще мога да й помагам. Това е красиво малко градче, по неговите улици може да се ходи спокойно.
— Може би и аз ще се преселя там — каза той полу на шега, полусериозно.
— Не е лошо като идея.
— А с какво ще си изкарвате прехраната? — Вечният проблем, от него не можеш да избягаш.
— Не ми трябва много — отговори тя. — А и успях да спестя доста. Благодарение на вас, Джес. Вие сте изключително щедър човек и аз искам да знаете моето мнение за вас.
— Вие работехте.
— Аз работех за вас с удоволствие. На мен ми провървя. Това беше по-добре от който и да е брак. Достатъчно се нагледах на тях.
Крейг се засмя.
— Това не е много.
— За мен е много — каза тя. — Договорът за наема на кантората изтича този месец. Да им кажа ли, че не продължавате срока? — Тя гледаше кървавочервените си нокти в очакване на отговора.
— Ние с вас изминахме дълъг и славен път, нали, Белинда — ласкаво отбеляза Крейг.
— Да. Дълъг и славен път.
— Кажете им, че няма да подновяваме договора.
— Те няма да се изненадат.
— Белинда. Елате по-близо и ме целунете.
Тя го целуна благоприлично по бузата. Не можеше да я прегърне заради тръбичката, вкарана в ръката му. Когато тя се изправи, той попита:
— Белинда, а сега кой ще ми подготвя чекове за подпис?
— Сам ще си ги подготвяте. Вие сте голям, възрастен мъж. Само не изписвайте прекалено много.
— Ще се постарая.
— Ако остана тук още една минута, ще се разрева — каза тя и избяга от стаята.
Той се отпусна на възглавницата и отправи поглед в тавана. Двадесет и три години си отиват, помисли си той. Прибави към тях и двадесет и една години, преживени с жена си. Две присъди, излежани едновременно.
Добре поработи днес.
Когато Констънс влезе в стаята, той спеше. Присънваше му се, че го целува жена, която не можеше да познае. Когато отвори очи, видя, че до него стои Констънс и го наблюдава отгоре със сериозен израз.
— Здравей — каза той.
— Ако искаш да спиш, спи. Аз просто ще седна тук и ще те погледам.
— Не искам да спя. — Тя стоеше от другата страна на леглото, там нямаше тръбичка за преливане, така че можеше да вземе ръката й. Беше хладна и твърда. Тя му се усмихна.
— Не се подстригвай. Много ти отиват дълги коси.
— Още една седмица — пошегува се той — и ще мога да участвувам на фестивала в Удсток. — Той реши да поддържа разговора с нея с шеговит тон. Констънс не е жена му и не е Белинда Юън. Те не трябваше да се обиждат и не трябваше да си припомнят един на друг за добрите времена, когато са били заедно.