Тя притегли стола до леглото и седна. Беше в черна рокля, която не й придаваше траурен вид. Лицето й беше красиво, ведро. Косите й, вчесани назад, откриваха широкото красиво чело.
— Кажи „Мейраг“ по букви. — Тези думи изскочиха от само себе си и той веднага съжали за това.
Но тя се засмя и всичко мина благополучно.
— Ти явно оздравяваш.
— Бързо — каза той.
— Бързо. А аз се боях, че така и няма да мога да те видя. Утре се връщам в Париж.
— О-о.
Настъпи мълчание. След малко тя каза:
— Какво възнамеряваш да правиш, когато те изпишат?
— Ще се наложи известно време да не се занимавам с нищо.
— Зная. Жалко, че така се получи с филма.
— Не е чак толкова лошо. Той изигра своята роля. Или почти я изигра.
— Няма ли да се върнеш в Париж?
— Кога напускаш Париж?
— Мисля след една-две седмици.
— Съмнявам се дали ще се върна в Париж.
Тя помълча малко.
— Наели са ми къща в Сан Франциско. Казват, че е с изглед към залива. Най-отгоре има голяма стая, където човек може спокойно да работи. И не се чуват крясъците на децата. Или почти не се чуват.
Той се усмихна.
— Прилича на подкуп, а? — попита тя и сама си отговори. — Навярно, да. — Тя се засмя, след това лицето й стана сериозно. — Мислил ли си за това с какво ще се занимаваш, когато се измъкнеш оттук? Къде ще живееш?
— Не още.
— Не в Сан Франциско?
— Стар съм за Сан Франциско — меко каза той. Той разбира се, нямаше предвид града и тя го разбра отлично. — Но ще се отбивам там.
— Ще чакам — каза тя — за известно време, във всеки случай. — Тези думи прозвучаха като недвусмислено предупреждение, но какво можеше да се направи?
— Превземи града с щурм — посъветва я той.
— Ще се опитам да се възползувам от съвета ти. — Лицето й отново стана сериозно. — Колко жалко, че нашето време всъщност не съвпада. Както и да е, когато ти омръзне да скиташ по хотели, спомни си, че има Констънс на света. Тя протегна ръка и го погали по челото. Нейното докосване му беше приятно, но не възбуди желание. Болното тяло се отдаваше без остатък на болестта си. Болестта е висша проява на егоизъм.
— През последните дни се занимавам с отвратителни неща — каза тя, отдръпвайки ръката си. — Непрекъснато пресмятах кой кого обича повече. Получи се зашеметяващ резултат: аз те обичам повече, отколкото ти мен. Това е за първи път в живота ми. Разбира се, поне веднъж в живота трябва да се случи.
— Не зная… — започна той.
— Аз зная — рязко го прекъсна тя. — Аз зная.
— Аз още не съм пресмятал.
— И не е необходимо. Между другото, сетих се: срещнах твоята хубавичка млада приятелка от Кан. Доктор Гибсън ни запозна една вечер. Ние се сприятелихме и няколко пъти обядвахме заедно. Много е умна. И много упорита. Завидно упорита.
— Не я познавам чак толкова добре — каза той. Чудно е, но това е истина. Той действително не знаеше Гейл упорита ли е или не.
— Тя, разбира се, знаеше всичко за мен.
— Не от мен — каза той.
— Не. Убедена съм, че не от теб. — Констънс се усмихна. — Тя се връща в Лондон. Знаеше ли това?
— Не. Не съм я виждал.
— Горкичкият Джес! — насмешливо възкликна Констънс. — Всички трудещи се дами го изоставят. Препоръчвам ти за в бъдеще да се занимаваш с жени за развлечение.
— Не обичам жените за развлечение.
— Аз също. Да! — Тя зарови в чантичката и извади лист хартия. Той позна почерка на Гейл. — Обещах да ти предам телефонния й номер, ако те видя по-рано от нея. Тя е във Филаделфия при баща си. Да спести пари. Казва, че напълно се е разорила.
Той взе листа хартия. На него имаше адрес и телефонен номер. И нищо повече. Остави листчето на масичката.
Констънс стана.
— Болногледачката каза да не те уморявам.
— Ще се видим ли пак?
— Не в Ню Йорк — отговори тя, слагайки ръкавиците си. — Ръкавиците се задържат чисти само един час в този град. — Тя раздразнено махна една сажда от ръкавицата си. — Не мога да кажа, че това пътуване до Ню Йорк ми достави голямо удоволствие. Една прощална целувка. — Тя се наведе, целуна го по устните и прошепна: — Няма да умреш, мили, нали?
— Няма — обеща той. — Не мисля.
— Не бих понесла смъртта ти. — Тя се изправи и се усмихна. — Ще ти изпратя картичка с изглед от Златните врата50 — каза тя и излезе.