Най-добрата жена, която някога е познавал. И тя си отиде.
Той позвъни на филаделфийския номер едва на другата сутрин. Мъжът, който отговори и каза, че е бащата на госпожица МакКинън, попита кой звъни. Когато Крейг каза името си, господин МакКинън заговори с леден тон. Той, изглежда, се радваше на възможността да предаде на Крейг, че госпожица МакКинън е заминала за Лондон предния ден.
Справедливо е, помисли си Крейг. Ако сега Йън Уодли му позвънеше, едва ли щеше да бъде по-любезен с него.
След една седмица го изписаха. Температурата му бе нормална три дни подред. Вечерта преди да го изпишат доктор Гибсън проведе дълъг разговор с него. Дълъг — в представите на обикновено неразговорчивия доктор Гибсън.
— Вие сте щастливец, господин Крейг — започна доктор Гибсън. Слаб старец с аскетичен характер, занимаващ се с гимнастика по половин час всяка сутрин и приемащ ежедневно по десет таблетки мая, той говореше с тон, който не търпи възражения. — Много хора не биха оживели на ваше място. Сега трябва да бъдете много внимателен. Много, много внимателен. Пазете строга диета. И нито капка алкохол. В продължение на една година — нито глътка вино. А най добре съвсем да се откажете от алкохола. — Доктор Гибсън беше убеден въздържател и на Крейг му се стори, че в гласа му прозвуча злорадство. — За половин година забравете за работа. Останах с впечатление, че сте си усложнили живота, даже бих казал, доста сте го усложнили. — За първи път доктор Гибсън даде да се разбере, че списъкът на лицата, посещавали неговия пациент, го е навел на някакви изводи. Ако ми предложат да установя основната причина за вашето заболяване, господин Крейг, бих се осмелил да предположа, че тя не е функционално разстройство, не е деформация и не е наследствена слабост. Вие несъмнено разбирате какво имам предвид, господин Крейг.
— Разбирам.
— Опростете вашия живот, господин Крейг, опростете го. И яжте мая.
Яжте мая, повтори на себе си Крейг, гледайки след отдалечаващия се доктор Гибсън. Би било лесно да се яде мая.
На изхода на болницата стисна ръката на госпожица Балисано и излезе на улицата. Беше й казал, че ще изпрати някого за вещите. Вървеше бавно, примижвайки на слънцето, дрехите висяха на него като на закачалка. Денят беше ясен, топъл. Не бе предупредил никого, даже и Белинда, че го изписват днес. От суеверие. Даже след като излезе от болницата, се страхуваше да не би госпожица Балисано да го догони и да каже, че е направена голяма грешка и трябва да го върнат незабавно в стаята и отново да вкарат тръбичката в ръката му.
Но никой не го догони. Той крачеше безцелно по слънчевата страна на улицата. Минувачите му се виждаха красиви. Момичетата, стройни, гъвкави, вървяха с високо вдигнати глави, леко усмихвайки се, сякаш си припомняха невинни, но бурни радости от предишната нощ. Младежите, с бради и без бради, крачеха уверено. Смело гледайки насрещните в очите, децата, чисти и весели, в костюмчета с анемични цветове, се носеха стремително покрай него. Старците бяха облечени спретнато, крачеха бодро и на слънцето изглеждаха философски настроени към смъртта.
Не беше резервирал стая в хотел. Сега беше сам, жив, вървеше. С всяка следваща крачка стъпваше все по-твърдо: сам, без адрес, вървеше по една улица в родния си град и никой на света не знаеше къде е сега; ни приятел, ни враг, ни любима, ни дъщеря, ни колега, ни адвокат, ни банкер, ни счетоводител-ревизор, никой не знаеше къде върви, никой не искаше нищо от него, никой не можеше да го настигне. В тази минута поне беше свободен.
Минавайки покрай магазин за пишещи машини, той се спря пред витрината. Машините имаха чист, привлекателен вид, изглеждаха необходими. Влезе вътре. Вежлив продавач му показа разни модели. Спомни си за приятеля си матадор: той навярно така си избира шпаги в мадридските магазини. Каза на продавача, че ще се върне по-късно и ще остави поръчка.
Излезе от магазина. В ушите му звучеше успокояващото тракане на машината, която в края на краищата ще купи.
Озова се на Трето авеню. Ето и кръчмата, в която беше идвал често. Погледна часовника си: единадесет и половина. Точно време за пийване. Влезе. Кръчмата беше почти празна. В дъното на салона разговаряха двама. Мъжки гласове.
Барманът приближи — червендалест, едро сложен човек с престилка. Бивш боксьор: счупен нос, с белези по веждите. Барманът беше красавец.
— Уиски със сода — поръча Крейг и започна да наблюдава с голям интерес как му отмерва уиски, как го прелива в чаша с лед и отваря бутилка сода. Крейг взе бутилката и чувствайки как приятно се охлажда ръката му, внимателно наля сода в чашата. Цяла минута стоя в размисъл, гледайки приготвената напитка, и с наслаждението на ученик, избягал от час, направи първата глътка.