Крейг се отправи надолу, към плажа, и започна да се разхожда покрай брега — самотен, саможив човек.
Качи се в стаята си, за да се обръсне. В пощенската кутия намери голям плик, на който набързо беше написано с наклонен, четлив женски почерк неговото име, и писмо от дъщеря му Ан, изпратено от Сан Франциско.
Той хвърли пликовете на една маса, влезе в банята и внимателно се обръсна. Чувствувайки приятното щипене по кожата след лосиона, той се върна в хола и отвори плика на Гейл МакКинън.
Върху куп жълти листове с машинописен текст имаше бележка.
„Уважаеми господин Крейг — прочете той, — пиша ви късно през нощта от хотелската си стая и се питам защо не ме харесахте. Досега в живота ми е нямало случай някой да не се радва да ме види, но днес целият следобед и цялата вечер, когато и да погледнех към вас — на плажа или на обяд, във фоайето на фестивалната зала, в бара или на приема, вие ме карахте да се чувствувам Гейл Ураганът, готова да затрие този град. Сигурно сте давали стотици интервюта през живота си, при това на хора, убедена съм, далеч по-глупави от мен, като сред тях е имало немалко ваши явни врагове. Защо отказвате на мен?
Е, ако вие не желаете да разговаряте с мен, ще се намерят хора, които ще се съгласят, а и не съм си губила времето напразно. Ако не успея да нарисувам портрета на човек от натура, ще го покажа такъв, какъвто го виждат десетки други очи. А ако не остане много доволен, нека се сърди на себе си, не на мен.“
Типичен репортьорски прийом, помисли си Крейг. Щом ти не желаеш да ми кажеш истината, аз ще накарам твоя враг да ми каже лъжите. Вероятно на това ги учат още първата година в журналистическите школи.
„Много е вероятно, прочете той по-нататък, да напиша статията по съвсем друг начин. Ще подходя като учен, който наблюдава дивите животни в естествени условия. Отдалече, незабелязано, с помощта на оптически прибори. Това животно има добре развито чувство за дистанция, бяга от хората, употребява силни напитки, има слаб инстинкт за самосъхранение, често се чифтосва с най-привлекателните самки от стадото.“
Той се позасмя. Ще бъде трудно да се бори с такава жена.
„Аз изчаквам, завършваше бележката, не се отчайвам. Прилагам още някои и други глупости на тази тема, старателно напечатани. Вече е четири часът сутринта и аз ще понеса тези листове по опасните тъмни улици на приморския Гомора към вашия хотел, ще пусна монета в ръката на портиера, за да може името на Гейл МакКинън да бъде първото нещо, което ще видите, когато се събудите сутринта.“
Той остави бележката и взе писмото от дъщеря си, без да поглежда към жълтите листове. Всеки път, когато получаваше писмо от едната или другата дъщеря, си спомняше за ужасното признание на дъщерята на Скот Фицджералд: тя беше писала някъде, че когато била студентка, всеки път, щом получела писмо от баща си, отваряла плика и го разтърсвала, за да види дали ще падне чек, а после пъхала непрочетеното писмо в чекмеджето на бюрото.
Той отвори плика. Това е най-малкото, което един баща може да направи.
„Скъпи татко — прочете той. Ан пишеше с разкривен ученически почерк. — Сан Франциско е град на Унинието. Скоро ще закриват колежа ни, а това е все едно война. Хуните са навсякъде. И от двете страни. Пролетта е времето на Боздугана. Всички досадно твърдят, че той е прав. Нашите чернокожи приятели искат да изучават не поетите-романтици, а танците на африканските племена и обредите по обрязването на младите госпожици. Поетите-романтици нямат нищо общо с епохата, разбираш ли. Всички професори са лоши, на чиято и страна да застанат. Образованието е старомодно, еснафско, тъпо. Вече дори не си правя труд да ходя в колежа. Веднага щом дойдеш, те обкръжават двадесет души и всеки по своя причина иска да положиш чистото си бяло тяло пред олтара на Джагърнот4. Каквото и да правиш, ти предаваш поколението си. Ако не намериш Джери Рубин за най-добрия представител на мъжката част на американската младеж, значи баща ти е директор на банка, или таен агент на ЦРУ, или, боже опази, Ричард Никсън. Аз може би ще се запиша и в «Черните пантери» и в дружеството на Джон Бърн. Нека всички да знаят тогава. Ще перифразирам известен писател: не бъди нито студент, нито полицай.
Зная, че сама исках да дойда да уча в Сан Франциско, защото след няколкото години учене в Швейцария един ненормален свръхпатриот ме убеди в това, че губя принадлежността си към Америка (каквото и да значи тази «принадлежност») и че именно в Сан Франциско вършат истински дела. Това лято се канех да работя като сервитьорка на езерото Тахоу, за да видя как живее другата половина на човечеството. Но вече пет пари не давам как живеят, макар че разбирам, че това е временно. Срамувам се да призная колко преходни са почти всичките ми намерения — повечето от тях не доживяват и до обяд. Аз ще си остана, с божия помощ, американка, колкото и дълго да живея. Бих искала (но само ако това не те обременява) да взема самолет и да дойда да прекарам лятото в Европа, а те нека въведат порядък в колежа, преди да почне есенният семестър, без мен.