Той се върна към основния текст.
„На него му провървя: от войната се върна невредим. И нещо повече, в торбата с вещите лежеше ръкописът на един млад войник, Едуард Бренър, който, една година след демобилизацията, Крейг представи на зрителите, давайки на спектакъла названието «Пехотинецът». Театралните връзки на Крейг-старши безспорно са помогнали на този съвсем млад и напълно неизвестен новак да се справи успешно с такава трудна задача.
През следващите години на Бродуей бяха поставени още две пиеси на Бренър, но и двете се провалиха катастрофално. Продуцент на едната от тях беше Крейг. Оттогава Бренър изчезна.“
Вероятно е изчезнал от вашия поглед, госпожице, помисли си Крейг, но не от собствения си и не от моя. Ако той прочете това, ще ми напомни за себе си.
По повод на това, че Крейг рядко сътрудничи с писатели повече от веднъж, казват, че е казал в поверителен разговор: „В литературните кръгове е разпространено мнението, че всеки човек носи в себе си поне един роман. Съмнявам се. Познавам няколко мъже и жени, които действително носят в себе си по един роман, но болшинството хора, които съм срещал, носят в себе си може би само едно изречение или, в най-добрия случай, разказ“.
Откъде може да е чула това, дяволите да я вземат, помисли си той с раздразнение. Спомни си, че някога бе казал нещо подобно — язвителна шега, целяща да отблъсне досаден събеседник, но не можеше да си спомни къде и кога. Да допуснем, че бе наполовина убеден в това, което беше казал, все пак тези думи никак нямаше да потвърдят репутацията му на доброжелателен човек, ако бъдат отпечатани.
Тя се опитва да ме предизвика, помисли той, тази малка кучка. Иска да ме предизвика да разговарям с нея, да се договорим, иска да получи пари, за да не избухне противопехотната мина.
„Би било интересно — се казваше по-нататък в текста да помолим Джеси Крейг да състави списък на хората, с които е работил, и да ги разпредели съобразно гореспоменатите категории. Тези — струват един роман. Тези — един разказ. Тези — изречение. Тези — фраза. Тези — запетая. Ако успея да побеседвам с него още веднъж, ще се опитам да го склоня да ми даде такъв списък.“
Жадна е за кръв, помисли той. Моята кръв.
Другата половина на страницата беше изписана на ръка.
„Уважаеми господин К., късно е и аз съм капнала от умора. Имам материал за няколко тома, но стига за днес. Ако пожелаете да коментирате това, което вече прочетохте, аз съм изцяло на ваше разположение. Продължението в следващия брой.
Първата му мисъл бе да смачка листовете и да ги хвърли от балкона на улицата. Но се въздържа благоразумно. Тя беше казала, че има втори екземпляр. „Следващият брой“ също ще бъде в два екземпляра. По-следващият също.
В залива пускаше котва пътнически кораб. Изведнъж му се прииска да си събере багажа и да отплува с него, без значение къде. Но и това нямаше да помогне. Тя навярно щеше да се появи на първото пристанище — с пишеща машина в ръка.
Върна се в хола и хвърли жълтите листове на бюрото.
Погледна часовника си. Беше още рано за обяда с Мърфи. Спомни си, че вчера беше обещал да позвъни на Констънс. Тя бе казала, че иска да знае всяка негова стъпка. Идването му в Кан се дължеше донякъде на нея. Иди там, му каза тя. Опитай, може да излезе нещо. По-добре е да разбереш сега, отколкото да отлагаш. Тя не беше от жените, които обичат да отлагат нещата дълго.
Отиде в спалнята и даде покана за разговор с Париж. Полегна на неоправеното легло и се опита да дремне, докато чакаше да го свържат. Предишната вечер пи много и спа лошо.
Затвори очи, но не можа да заспи. Хилядократно усилените звуци на електрическите китари от филма, който току-що бе гледал, ечаха в ушите му, а пред затворените му очи се извиваха в екстаз човешки тела. Ако е там, помисли си той, ще й кажа, че още днес следобед ще взема самолета за Париж.
Бяха се запознали на прием, на който се набираха средства за кампанията на Боби Кенеди, когато той посети Париж през 1968 година. Той самият се числеше в списъка на избирателите от Ню Йорк, но там го беше завел един парижки познат. На приема се беше събрала солидна публика, тя задаваше умни въпроси на двамата красноречиви високопоставени господа, които бяха прелетели от Съединените щати да молят американците в чужбина, по-голямата част от тях лишени от правото да гласуват, да окажат финансова и морална подкрепа на техния кандидат. Крейг не споделяше възторжените чувства на присъствуващите в залата, но беше подписал чек за петстотин долара. Виждаше му се много комично да помага с пари на член от фамилията Кенеди. Докато в просторния красив салон, окичен с неразбираеми абстрактни картини, които, както подозираше, скоро щяха да бъдат разпродадени със значителни загуби за домакините на дома, се водеше оживена дискусия, той се отправи към празната столова, където бе барът.