Той тъкмо си наливаше уиски, когато в бара след него дойде Констънс. Беше почувствувал върху себе си втренчения й поглед, докато се произнасяха речи. Тя беше жена с поразителна външност — с мъртвешки бледо лице, раздалечени зеленикави очи и блестящи черни коси, не по модата подстригани късо. Впрочем „не по модата“ можеше да се отнася за всеки друг, но не и за нея. Беше облечена в жълто-зелена къса рокля, която откриваше ослепително красивите й крака.
„Ще ми дадете ли напитка? — попита тя. — Казвам се Констънс Добсън. Аз ви познавам. Джин с тоник. И повече лед.“ Говореше бързо, отривисто, с дрезгав глас.
Той й приготви напитката.
„Защо сте тук? — попита тя, отпивайки от чашата. — Имате вид на републиканец6.“
„В чужбина винаги се старая да приличам на републиканец. Това действува успокоително на местното население.“
Тя се засмя. Смееше се силно, почти вулгарно грубо, смехът й не съответствуваше на изящната й стройна фигура. Тя си играеше с дълга златна верижка, която висеше на деколтето й. Той обърна внимание на моминския й висок бюст. Трудно му беше да определи на колко години е.
„Вие, струва ми се, нямате толкова високо мнение за кандидата, колкото останалите“ — каза тя.
„Предусещам склонност към своеволие у него — отбеляза Крейг. — Не мога да се отнасям със симпатия към бруталните управници.“
„Но аз ви видях да подписвате чек.“
„Казват, че политиката е умение да се използуват възможности. Забелязах, че вие също подписахте чек.“
„Придавам си важност — призна тя. — Аз едвам свързвам двата края. Работата е там, че е популярен сред младежите. Може би те знаят защо.“
„Мисля, че мога да ви разбера“ — съгласи се той.
„Вие не живеете ли в Париж?“
„В Ню Йорк — каза той, — ако въобще живея някъде. Сега просто минавам оттук.“
„За дълго ли?“ — Тя многозначително го погледна над вдигнатата чаша.
Той сви рамене.
„Още не зная“.
„Всъщност аз дойдох тук след вас.“
„Така ли?“
„Вие знаете, че дойдох заради вас.“
„Да.“ — Той с учудване усети, че се изчервява.
„Имате замислено лице. Скрит огън. — Тя се засмя, в удивително ниския й глас прозвучаха вълнуващи нотки. И красиви широки, слаби рамене. Познавам всички тук, освен вас. Случвало ли ви се е да влезете в някаква стая, да се огледате и да си помислите: Господи, та аз познавам всички тук! Разбирате ли ме?“
„Да, струва ми се.“
Тя стоеше съвсем близо. От нея лъхаше силно на парфюм, но ароматът бе свеж и тръпчив.
„Искате ли да ме целунете сега? — попита тя. — Или ще чакате друг случай?“
Той я целуна. Не беше целувал жена повече от две години. Беше му много приятно.
„Сам има моя телефон — каза тя. Сам беше приятелят на Крейг, който го бе довел тук. — Позвънете, когато дойдете в Париж отново. Ако желаете. Сега съм заета. Скоро ще се разведа с този човек. Трябва да тръгвам. В къщи ме чака болно дете.“
Зелената рокля се понесе към антрето, където бяха натрупани горните дрехи.
Останал сам на бара, той си сипа още. По устните си още усещаше нейните устни, във въздуха витаеше тръпчивият дъх на парфюма й.
Тръгвайки си, Крейг взе от Сам телефона й и внимателно се позаинтересува за нея, без да разказва за епизода в бара с подробности.
„Тя е смърт за мъжете — бе казал Сам. — Но не е лишена от великодушие. Най-хубавата американка в Париж. Работата й е странна, занимава се с хлапаци. Виждал ли си някога такива крака?“ — Сам — адвокат, солиден човек — не бе склонен към преувеличения.
При следващото идване в Париж — това беше след убийството на Боби Кенеди, след изборите — той позвъни на телефона, който Сам му бе дал.
„Помня ви — каза тя. — Разведох се вече с оня тип.“