Покани я на вечеря и оттогава се срещаше с нея всяка вечер, когато отсядаше в Париж.
Тази красавица беше родена в Тексас. Висока, стройна, своенравна, с тъмни коси и гордо вдигната малка главица, тя бе покорила най-напред Ню Йорк, а след това и Париж. Когато се появеше, на хората им се струваше, че със самото си присъствие питаше: „Драги мъже, защо сте тук, струвате ли толкова, че да губя време за вас?“
Тя му помогна да види Париж от най-бляскавата му страна. Париж беше нейният град и тя се разхождаше из него радостна, горда, палава, а прелестните й крака караха улиците да изглеждат по-празнични. Избухлива, несдържана, тя си показваше и рогата. Не беше жена, на която може да се гледа несериозно. Що се отнася до работата — нейна или чужда, — тя беше пуританка. Яростно отстояваше собствената си независимост и ненавиждаше бездействието и паразитизма у другите. Беше дошла в Париж като манекенка през, както тя самата се изразяваше, втората половина на царуването на Карл Велики. Макар и без образование, беше учудващо начетена. Никой не знаеше на колко години е. Беше се женила два пъти. „Приблизително“ — шегуваше се тя. Както съпрузите й, така и другите, си отивали, без да й оставят грош. Но не ги споменаваше със зло. Уморена от работата на манекен, тя бе учредила заедно с един професор от университета в Мейн бюро за обмяна на студенти. „Децата трябва да знаят повече един за друг — казваше тя. — Може би тогава няма да могат да ги заставят да убиват хора.“ Нейният любим брат, много по-възрастен от нея, беше загинал в Аахен и тя бе страстна противничка на войната. Когато четеше новините от Виетнам, и особено ако бяха лоши, псуваше като войник, заплашваше, че ще замине със сина си някъде из южните морета.
Вечерта, когато се запозна с Крейг, тя беше казала, че едва свързва двата края, и това бе вярно, но пък се обличаше скъпо. Парижките шивачи й даваха дрехи под наем, знаейки, че там, където я канят, нито тя, нито тяхното облекло ще останат незабелязани. Където и да бе прекарала нощта, точно в седем часа сутринта ставаше, връщаше се вкъщи, приготвяше закуска на децата и ги изпращаше на училище. И точно в девет часа сядаше на работното си място, независимо от това как бе прекарала нощта. Въпреки че Крейг запазваше луксозен апартамент в хотел, неговият истински парижки адрес бе широкото легло в стаята й с прозорци към парка на Левия бряг. Децата й се привързаха към него. „Те са свикнали с мъже“ — обясняваше тя. Тя бе надраснала всички нравствени норми, които е трябвало да приема в Тексас, и пренебрегваше условностите на парижкото общество, на всяко общество, което украсяваше с присъствието си.
Тя беше пряма, забавна, взискателна, непоследователна, възхитително чувствена, ласкава, нетърпелива и предприемчива. Ставаше сериозна само тогава, когато моментът изискваше това. Допреди да я срещне, той бе живял като в сън. Сега бе излязъл от това сънно състояние.
По-рано бе придобил лошия навик да не забелязва или да не цени в жените женствеността, сега моментално реагираше и на тяхната красота, и на чувствената им усмивка, и на походката; очите му отново се научиха да следят по юношески живо, невинно и сладострастно трепването на полата, извивката на шията, грациозните движения на тялото. Увлечен сериозно по една от представителките на прекрасния пол, той си възвърна отново вкуса към жените въобще. И това бе главното, но не и единственото, с което Констънс го дари.
Тя му разказваше откровено за мъжете преди него. Тъй като знаеше, че ще има и други мъже след него, той потискаше ревността си. Едва след като се запозна с нея, разбра, че е страдал от дълбоки душевни рани. Сега тези рани започваха да зарастват.
В тишината на стаята, нарушавана само от слабия шум на морето под прозореца, той с нетърпение очакваше звъна на телефона и нейния отривист дрезгав глас. Беше се приготвил да й каже: „Излитам с първия самолет за Париж“, уверен, че даже и да имаше някакъв ангажимент тази вечер, щеше да го отложи заради него.
Най-после телефонът звънна.
— А, ти ли си? — каза тя. Гласът й не беше ласкав.
— Скъпа… — започна той.
— Не съм ти никаква скъпа, продуценте. Не съм ти някаква старлетка, която си кълчи сладострастното задниче по две седмици само на дивана…
Той чу приглушени гласове — вероятно в кантората й, както обикновено, беше пълно с хора, но Констънс не беше от тези, които сдържат гнева си пред хора.
— Кони, чуй…
— „Кони, чуй“ — стига глупости… Обеща да позвъниш вчера. И не лъжи, че си се опитвал. Познати са ми тези извинения.