Констънс се беше женила два пъти: веднъж за италианец и втория път за англичанин. Момчето беше от италианеца и до единадесетата си година бе вече изключван от четири училища.
— Вчера Джани отново го върнаха вкъщи — каза Констънс равнодушно. — Организирал сбиване в часа по рисуване.
— Хайде, хайде, Констънс. — Той знаеше, че тя има навика да преувеличава.
— Всъщност май се е опитвал да изхвърли през прозореца едно момиче с очила. Тя, казва, непрекъснато ме гледа. Във всеки случай, нищо особено. Ще може да се върне в училище след два дни. На Филипа може би ще й дадат „Критика на чистия разум“ като награда в края на срока. Правили са тест за проверка на умственото развитие и казват, че би могла да стане президент на корпорацията „Ай Би-Ем“.
— Кажи й, че ще й донеса моряшка фланелка.
— Вземи със себе си и един мъж, когото да облича в нея — предложи Констънс. Тя бе убедена, че децата й, както и тя самата, бяха много сексуални. Филипа беше на 9 години. На Крейг му се струваше, че момичето не беше много по-различно от собствените му дъщери, когато бяха на тази възраст. Като изключим това, че не става, когато в стаята влизат възрастни, и че понякога използува думи от речника на майка си, които той би предпочел да не чува.
— Как вървят нещата там? — попита Констънс.
— Добре.
Гейл МакКинън стана тактично от стола и излезе на балкона, но беше сигурен, че чува всичко и оттам.
— Виж какво — каза Констънс. — Снощи казах няколко хубави думи за тебе на един твой стар приятел.
— Благодаря. На кого?
— Вечерях с Дейвид Тейкмън. Винаги ми се обажда, когато идва в Париж.
— Както хиляди други хора, които ти се обаждат винаги когато идват в Париж.
— Нима искаш една жена да вечеря сама, така ли?
— В никакъв случай.
— При това той е вече на сто години. Ще дойде в Кан. Казва, че се кани да основава нова компания. Казах му, че вероятно у тебе ще се намери нещо за него. Ще ти позвъни. Имаш ли нещо против? В най-лошия случай, той е безвреден.
— Ще умре, ако чуе последното. — Дейвид Тейкмън беше тероризирал Холивуд повече от двадесет години.
— Да, аз и пред него не мълчах. — Тя въздъхна в слушалката. — Днес имах лоша сутрин. Събудих се, протегнах ръце и казах: „Дяволите да го вземат.“
— Защо?
— Защото ти не беше до мен. Липсвам ли ти?
— Да.
— Говориш с такъв тон, сякаш си в полицейски участък.
— Нещо подобно.
— Не затваряй. Скучно ми е. Снощи яде ли рибена чорба?
— Не.
— Липсвам ли ти?
— Вече отговорих.
— Всяка жена ще каже, че това е много сух отговор.
— Не исках да се възприеме така.
— Искаш ли да съм при теб?
— Да.
— Назови ме по име.
— Предпочитам да не правя това сега.
— Когато поставя слушалката, ще започнат да ме измъчват подозрения.
— Не се измъчвай.
— Напразно прахосвам пари за този разговор. Със страх очаквам утре сутринта.
— Защо?
— Защото като се събудя и протегна ръце, ти пак няма да си до мен.
— Не бъди толкова ненаситна.
— Да, аз съм ненаситна жена. Добре. Не зная кой е там с теб в стаята, но ми позвъни, когато се освободиш.
— Добре.
— Назови ме по име.
— Ужасна си.
В слушалката се разнесе смях, после щракане, когато Констънс затвори телефона.
Крейг остави слушалката. Момичето се върна в стаята.
— Надявам се, че моето присъствие не попречи на разговора ви? — попита тя.
— Ни най-малко — отговори той.
— Изглеждате по-весел след телефонния разговор — отбеляза момичето.
— Така ли? Не го съзнавам.
— Винаги ли така отговаряте по телефона?
— Как?
— „Крейг на телефона.“
Той се замисли за момент.
— Да. Защо?
— Звучи много… формално — каза момичето. — Вашите приятели не се ли ядосват?
— И да се ядосват, не са ми казали.
— Мразя формалностите. Ако трябва да работя в някоя кантора, бих… — тя сви рамене и седна в креслото до масичката за закуска. — Харесва ли ви това, което прочетохте?
— От самото начало на кариерата си възприех принципа никога да не правя изводи за нещо, което не е завършено — каза той.
— Желаете ли да продължите нататък?