Ричър се облегна в кожения стол, а Уайт го погледна и каза:
— Сигурно става въпрос за танкове и самолети.
— Най-близо дислоцираните ни танкове се намират на две хиляди километра от Йемен или Афганистан. Необходими са няколко седмици и хиляди хора, за да бъдат преместени на подобно разстояние. По-лесно е да преместим Йемен или Афганистан при танковете. По-бързо е и ще привлече по-малко внимание.
— В такъв случай самолети.
— Предполагам, че сто милиона ще стигнат, за да подмамят двама пилоти да преминат на тъмната страна. Може би дори трима-четирима. Но се съмнявам, че афганистанците разполагат с достатъчно дълги писти. Възможно е йеменците да имат такива. Възможно е на теория. Но каква полза ще имат от самолетите? Ще им трябват тонове резервни части и стотици инженери и специалисти по поддръжка. Плюс стотици часове обучение. А на нас ще ни трябват само пет минути, за да ги открием и унищожим с ракети, докато още са на земята. Възможно е дори да го направим от разстояние.
— Тогава друго военно оборудване?
— Какво? Един милион автомата по сто долара всеки? Не разполагаме с толкова много.
— Може да е някаква тайна, кодова дума, парола, формула, карта, диаграма, списък, чернова на нещо, свързано със сигурността на компютърната мрежа на световната финансова система, търговска тайна, сумата за подкупи, необходима, за да се прокара някакъв закон във всичките петдесет щата.
— Мислиш само за някакви данни — отбеляза Уайт.
— Какво друго може да бъде купено и продадено незабелязано и струва толкова много? Може би диаманти, но те са в Антверпен, а не в Хамбург. Наркотици? Никой американец не разполага с наркотици на стойност сто милиона, които да натовари на кораб и да изпрати някъде. Подобни сделки са възможни единствено в Южна или Централна Америка. Освен това афганистанците си имат достатъчно мак.
— Какъв е най-лошият възможен сценарий?
— Това е над нивото ми на допуск. Попитай Ратклиф. Или президента.
— Какво е личното ти мнение?
— А твоето?
— Аз съм специалист по Близкия изток. За мен всички сценарии са лоши.
— Едра шарка — предположи Уотърман. — Това е най-лошият ми сценарий. Или нещо подобно. Чума. Биологично оръжие. Ебола. Или противоотрова. Ваксина. Което означава, че вече разполагат с щамовете.
Ричър впери поглед в тавана.
Случаят можеше да се развие зле, много зле.
Не ми звучиш много радостно. А би трябвало.
Колкото е необходимо.
Гарбър говореше със загадки.
Уайт го погледна и попита:
— За какво си мислиш?
— За противоречието между правило номер едно и всичко останало — отвърна Ричър. — Не бива да компрометираме иранеца. Което означава, че не можем да се доближим до куриера. Не можем дори да устроим засада на мястото, където ще ни отведе този куриер. Защото не знаем, че куриерът съществува. Освен ако не разполагаме с вътрешен човек.
— Това е пречка — отвърна Уотърман, — а не противоречие. Ще намерим начин да я преодолеем. Просто се опитват да опазят своя човек.
— Въпрос на ефективност. Трябва предварително да знаят кои са тези типове. Да проследят мрежите им и да изградят бази данни. Следователно трябва да фокусират вниманието си върху куриерите. Устно задаване на въпроси, устно получаване на отговори. Всичко е в главите им. Самите куриери сноват от континент на континент, задават въпроси, получават отговори. Те знаят всичко. Те са като аудиозапис. И всеки от тях струва повече от сто агенти под прикритие, които сме внедрили. Защото само един куриер разполага с цялата картина. С какво разполага иранецът? С нищо освен четири стени в Хамбург. И не може да направи нищо.
— Не могат да го пожертват с лека ръка.
— Могат да го изтеглят в мига, в който заловят куриера. И да го наградят с къща във Флорида.
— Куриерът няма да проговори — обади се Уайт. — Тук са намесени племенни отношения, които датират от хиляда години. Тези хора не се предават един друг. Особено след като ръцете ни са вързани и не можем да ги разпитаме както трябва. Затова е по-добре да оставим нашия човек там, където е. Явно и останалите не знаят какво става. А всяка информация, дори най-мъглявата, би ни се отразила добре.
— А ти знаеш ли какво става? — попита Ричър.
— Нещо голямо, което е в състояние да обърка всичко.
— Работил ли си с Ратклиф преди? Или със Синклер?
— Не. А ти?
— Не са ни избрали, защото ни познават — намеси се Уотърман. — Избрали са ни, защото не сме били в Хамбург в периода от време, който ги интересува. Били сме на други места. Следователно не сме замесени.