Ще ви поставим под карантина. Ще ви изолираме от света. Това бяха думите на Синклер. Ричър се чувстваше точно по този начин. Трима мъже в една стая, откъснати от света, сякаш бяха заразни, но всъщност, защото имаха алиби.
В седем часа Ричър взе багажа си от колата и го замъкна в спалнята си, последната от трите, разположени една след друга в коридор, който приличаше на най-обикновен коридор в офис сграда. И най-вероятно бе именно такъв до вчерашния ден. Стаята бе просторна и разполагаше със самостоятелна баня. Явно кабинет, предназначен за някой шеф. Проектиран за бюро, а не за легло, но щеше да свърши работа.
За да намери къде да вечеря, се наложи Ричър да запали стария шевролет и да тръгне към Маклийн, където да свърне, ръководен единствено от инстинкта си, по някоя уличка, на която би могъл да открие ресторант от типа, който търсеше. Ресторант, който повечето хора биха подминали. Но който би се отразил добре на метаболизма му. Той видя неоновата реклама и лъскавия алуминий на закусвалнята, разположена до една бензиностанция край изхода за магистралата. Изглеждаше достатъчно стара, за да бъде оригинална. Доста вдлъбнатини и тъмни петна върху метала. И доста години под ударите на времето.
Ричър спря, паркира, отвори тежката хромирана врата и влезе. Вътре бе хладно, а помещението бе осветено от ярка флуоресцентна светлина. Първият човек, когото видя, бе една жена, която познаваше. Седеше сама в сепарето. Беше от частта, в която бе служил. И най-добрият войник, с когото бе работил някога. И вероятно най-добрият му приятел, ако приятелството можеше да послужи като извинение да остави някои неща неизречени.
В първия момент Ричър реши, че това е съвпадение, което в никакъв случай не би трябвало да го учудва. В края на краищата светът бе малък, а колкото по-близо до Пентагона се намираше човек, толкова по-малък ставаше. После обаче промени мнението си. Тя бе негов сержант в най-славните години на 110-а специална част. Бе изиграла важна роля в случаите, по които бяха работили. По-важна от много техни колеги. По-важна от повечето техни колеги. И най-вероятно по-важна дори от неговата.
Защото Нили бе много умна.
Прекалено умна, за да е съвпадение.
Той пристъпи към масата ѝ. Нили не помръдна. Наблюдаваше го иззад обърнатата си наопаки лъжица. Той се настани срещу нея и се усмихна.
— Здрасти, Нили.
4
Сержант Франсис Нили вдигна поглед от лъжицата си и каза:
— От всички закусвални и ресторанти в града. Какви са шансовете?
— Внимателно пресметнати — отвърна Ричър.
— Предположих, че ще потеглиш на запад, защото подсъзнателно ще поискаш да оставиш Вашингтон зад гърба си. Огледах улиците, по които можеше да завиеш, и открих едно-единствено място по твой вкус. Не ми беше трудно да пресметна и времето. Два часа за брифинг, последвани от вечеря.
— Това е курс.
— Не, не е. Названието на този курс звучи абсурдно.
— Всички курсове звучат абсурдно.
— Този е по-зле от другите.
— Това е курс.
— Не биха ти го причинили. Не и докато Гарбър е жив.
— Не искам да го обсъждам. Прекалено е скучно.
— Позволи ми да изкажа една догадка. Това е прикритие за нещо. Предвид досието ти става въпрос за нещо важно. Което означава, че можеш да поискаш каквото ти хрумне. Особено помощници. Очаквам да ми позвъниш утре сутринта. Защо да не изпреваря събитията с дванайсет часа?
Нили бе облечена в бойна униформа в зелено-кафява камуфлажна разцветка. Беше навила ръкавите си и бе облегнала лакти на масата. Имаше черна коса, късо подстригана, черни очи и загар. Кожата ѝ изглеждаше мека и нежна, но Ричър бе сигурен, че не е. Беше я виждал в действие. Нили беше бърза и силна. Под кожата ѝ сигурно се криеха стоманени мускули. Ричър обаче не знаеше дали е така. Никога не я бе докосвал. Дори не се бе здрависвал с нея.
— Нямам представа от какво можем да имаме нужда — отвърна той. — Това е игра на проценти и вероятности. Предполагам, че ще започнем със съставянето на списъци. Преглеждането на заповеди за прехвърляне в нова част. Имена на войници и офицери на активна военна служба, които са се намирали в Германия на определена дата. Както и на цивилни, като за целта ще ни трябват паспортни данни.
— Защо?
— Защото трябва да открием конкретен американец, който е бил в Хамбург по време на конкретен период от петдесет минути.
— Защо?
— Защото възнамерява да продаде нещо, което струва сто милиона долара, на шайка лоши типове от Йемен и Афганистан.
— Знаем ли какво продава?