— А Уайли как го приел?
— Като урок за последствията от един сгрешен надпис.
— Как е открил контейнера?
— Благодарение на нещо, което чичо Арнолд му казал. Нещо от съвсем различна област. Арнолд дошъл тук много отдавна. Германия още била в руини. Хората гладували. Армията наемала местни цивилни. Предимно жени, защото не били останали много мъже. Хем осигурявали някакво препитание на местните, хем спестявали на нашите военни необходимостта да стенографират или да пишат на машина. Направило му впечатление нещо съвсем различно, което чичо Арнолд споменал. Местните жени били готови на всичко за пари. На всичко за един шоколад или кутия цигари. Арнолд си прекарвал чудесно в онези години. Веднъж едно момиче му дало адреса на сестра си. Проститутка. Той обаче не успял да открие дома им. Момичето написало единайсет, а той решил, че е седемдесет и седем. Такъв бил почеркът му. Европейците пишат по-дълги чертички пред своите единици. Затова за нас понякога техните единици приличат на седмици. Затова те слагат и една хоризонтална чертичка, за да отличат по-лесно седмицата от единицата. Уайли се запитал какво би се случило, ако местна служителка напише бележка, която американска секретарка препише на машина. Или обратното. И стигнал до извода, че подобни грешки са напълно възможни.
— Толкова лесно ли е било?
— Уайли предположил, че военните следователи ще се сетят за тази възможност. И че ще съставят куп таблици и ще започнат да заменят единиците със седмици и седмиците с единици. Историите, които чичо Арнолд му разказвал обаче, били наистина невероятни. В Германия царяла страшна бюрокрация. В крайна сметка Уайли си задал въпроса какво би станало, ако дадено число премине през три стъпки, а не през две. Да предположим, че германската служителка е написала бележката на ръка, след което американската секретарка я е преписала на машина, а после друга германска служителка е преписала на ръка данните от машинописната страница? Или обратното. Някой е започнал с единици или седмици. Уайли съставил собствени таблици. Решил, че армията не е обсъждала възможността за двойна грешка. Че армията е сляпа за пропуските в собствената си система. И се оказал абсолютно прав. Контейнерът с бомбите си стоял в склада през цялото това време. Открил го при третия опит.
Ричър не каза нищо. Само кимна и се отдалечи.
Куриерът улови погледа му.
— Мога да помогна — каза тя.
— Не ми трябват парите ти — отвърна Ричър.
— Става въпрос за нещо съвсем друго — възрази куриерът. — Дебелият греши. Един микробус премина по моста точно когато пътувахме насам.
41
Нили отнесе сака на Уайли до служебния автомобил на Гризман, постави го върху капака на багажника и дръпна ципа. Ричър повика Гризман и помоли той да го претърси.
— Защо аз? — попита Гризман.
— Бих се радвал да чуя мнението ти — отвърна Ричър.
Гризман се справи според очакванията. Като ветеран, подложен на изпит. Опитен, но предпазлив. Сякаш подозираше, че нещо не е наред. Че му е заложен капан. Да не би да проверяваха колко бързо може да открие подозрителна улика? Какви всъщност бяха залозите? Нямаше представа.
В крайна сметка откри едва три предмета, които заслужаваха по-обстойно проучване. Единият бе новият паспорт на Уайли, издаден на името на Исак Херберт Кемпнер. Беше истински шедьовър. Напълно, абсолютно, стопроцентово истински. Вторият бе картата, която бяха видели в кухнята. Сега тя бе грижливо сгъната и тъй като притежаваше ограничени картографски достойнства, стойността ѝ би трябвало да е сантиментална, което можеше да разкрие подробности около душевната нагласа на Уайли.
Третото бе ключ от мерцедес.
Най-вероятно не беше от лек автомобил. Беше прекалено голям. С прекалено много пластмаса по него. Прекалено обикновен. Това бе ключ, който един ден щеше да се протрие и изцапа. Ключ, който подхожда на товарен микробус.
Гризман се съгласи с разсъжденията на Ричър.
— Възможно ли е един чисто нов мерцедес да бъде подкаран без ключ? — попита Ричър.
— Не — отвърна Гризман.
— В такъв случай микробусът е откраднат с дубликат.
— Така е — съгласи се германецът.
— Да се сдобиеш с дубликат обаче е трудна задача.