— Да.
— Отделът ти се справи отлично. Още от първия миг. Ти също се представи без грешка. Съгласен ли си?
— Скромността не ми позволява да говоря.
— Казвам го най-искрено.
— Не мога да коментирам.
— Допуснахме само един пропуск. Наблюдението на магистралата, южно от Хановер. Никой никога не е провеждал подобно наблюдение.
— За това отговаряше Пътната полиция.
— И пак тя разположи патрулния автомобил на моста.
— Какво се опитваш да кажеш?
— Казвам, че тази последователност от събития може да бъде изтълкувана по няколко различни начина.
— Кажи ми един от тях.
— Че всичко е необичайно съвпадение.
— Друг?
— От полицейското управление — и по-точно от Пътната полиция — изтича информация.
— Към кого?
— Към организация от мафиотски тип. Ръководена не от италианци, а от носталгично настроени германци. С членове, устав, правила и всичко останало. С цели и амбиции.
Гризман замълча.
— Съжалявам — каза Ричър. — Крием нашите тайни, а си пъхаме носовете в твоите.
— Имаш ли цялостна теория?
— Възможностите са две. Първо, откраднали са микробуса от склада и са го скрили в друг склад или гараж на няколко преки от тук. Защо? Поради каква причина? Да не би да възнамеряват да се промъкнат през нощта и да го вземат? Да не би да е двоен блъф? Или троен? Но така всичко става прекалено странно, прекалено сложно. Затова предпочитам втората възможност.
— Която е?
— Ченгето на моста ни излъга.
— Това е прекалено сериозно обвинение.
— Откраднали са микробуса и са потеглили с него. Полицаят на моста се е престорил, че не ги забелязва. Случват се такива неща. Приеми го. Неслучайно споменах, че става въпрос за организация от мафиотски тип. Това е голям пристанищен град. Доста хора проявяват… гъвкавост.
Гризман не отговори.
— И се връзва с думите на куриера — добави Ричър.
— Тя едва ли е най-надеждният свидетел.
— Съгласен съм.
— Какво има в микробуса? — попита Гризман.
— Какви са най-сериозните ти опасения, свързани с товара?
— Не са едно и две.
— По-лошо е от всяко от тях. Повярвай ми. Затова трябва да подложим всичко на съмнение. За да разберем къде да търсим.
— Предполагам, че теоретично е възможно да си имаме работа с корумпиран пътен полицай — призна Гризман.
— Ти познаваш тези хора — продължи Ричър. — Каза, че изчакваш подходящата възможност. Каза, че не можеш да ги арестуваш за неизвършени престъпления. Каза, че ти трябват истински престъпления.
Гризман замълча. След което заяви:
— Тази сутрин разговарях с водача им. В интерес на истината, той е последният човек, видял фалшификатора жив. Искал да разбере новото име на Уайли. Разполагал с копие от полицейския портрет. Казва се Дремлер. Вносител на обувки от Бразилия. Наложи се да отида в офиса му. Не можех да го повикам в полицията. Заяви, че имал хора на такива места, че ще остана изненадан. Че съм се изправил срещу мощна сила, която скоро щяла да стане още по-мощна.
— В такъв случай да отидем на гости на господин Дремлер.
Гризман шофираше по улица, изпълнена с жилища, магазини и офиси, на четири преки от бара с лакираната дъсчена фасада. Очевидно неонът бе разрешен в тази част на града. Офисът на Дремлер се намираше в тясна четириетажна сграда, реконструирана през петдесетте, с ярка светеща реклама между стряхата и прозорците на последния етаж. Думите бяха изписани с червен ръкописен шрифт, сякаш ставаше въпрос за световноизвестна марка. Като някогашните реклами на „Кока-Кола“ в Америка. На рекламата пишеше Shuhe Dremmler, което Ричър си преведе като Обувки „Дремлер“.
Асансьорът бе бавен. А Дремлер не бе в кабинета си. Секретарката му обясни, че някой му се обадил и той излязъл. Нямала представа къде е отишъл. Нито кога ще се върне.
Върнаха се в консулството. Ричър покани Гризман да се присъедини към тях. Останалите вече се бяха събрали. Трупът на Уайли пътуваше към моргата в американската военна болница в Ландщул, натоварен в хладилен камион, осигурен от Ороско. Куриерът седеше под ключ в една стая в мазето и очакваше федерален шериф, който да ѝ надене белезниците и да я качи на самолета за летище „Дълес“ във Вирджиния, което обслужваше столицата Вашингтон. Иранецът седеше на един стол до прозореца. Ороско и сержантът му го бяха довели тук.
Операцията бе минала бързо и лесно. Без никакви косвени жертви. Бяха позвънили на вратата и, за щастие, им бе отворил тъкмо той. А Ороско и сержантът му просто го бяха отвлекли. Младежът изглеждаше объркан. С досегашния му живот бе свършено. Очакваше го нов живот на място, което никога не бе виждал.