Ричър и Нили щяха да пътуват в колата на Ороско, управлявана от неговия сержант, чието име бе Хупър. Беше по-висок от Нили, но не можеше да се нарече огромен. Двамата с Ороско бяха въоръжени с армейски берети. Ричър бе поставил нов пълнител в колта си. От стария липсваха четири патрона.
Гризман поведе конвоя. Той познаваше Хамбург най-добре. Избра живописен маршрут. Когато наближиха пристанището, пейзажът се промени, а с него и характерът на града, стана по-бърз, по-делови, по-ярко осветен и оживен. Появиха се огромни лабиринти от купища корабни контейнери, безкрайни редици пристанищни кранове и камиони, строени в километрични опашки. А също и огромни метални складове, наредени един след друг. Част от имената бяха познати на Ричър, други — не. Продължиха напред, километър след километър, а пейзажът около тях не се променяше.
Накрая видяха огромен метален склад с полукръгла форма, нисък и издут, с яркочервена неонова реклама на покрива. Старомодна на вид, поставена в рамка от ковано желязо, тя наподобяваше първите реклами на „Кока-Кола“. На нея с ръкописен шрифт пишеше Schuhe Dremmler, което означаваше Обувки „Дремлер“.
Гризман намали скоростта и подмина склада съвсем бавно. А мястото бе осветено като стадион. От едната страна на склада се намираше кеят. Вероятно кораби стоварваха обувките на брега, където се сортираха и складираха, след което се товареха на камиони, за да бъдат доставени по магазините. По един милион чифта седмично. Което определено изискваше и нощна смяна. Може би не в пълен размер, но все пак… Складът като че ли работеше с половината си капацитет. Или малко повече.
— Сигурен ли си, че е тук? — попита Ороско.
— Коя част от предположението ми не разбра? — отвърна Ричър.
— Ще изчакаме ли до по-късно?
— Може да работят цяла нощ.
— Тук има поне петдесет души.
— Които си имат достатъчно работа. Можем да спрем на стотина метра. Изобщо няма да ни обърнат внимание. Микробусът може да е поставен под охрана, но ние сме четирима. Работата ни е в кърпа вързана.
— Ако микробусът е тук.
Спряха колите през два склада и излязоха на влажния нощен въздух.
— Лесно ли ще разпознаем изчезналите… артикули? — попита Синклер.
— Никога не съм виждал подобно нещо — отвърна Ричър, — но доколкото разбрах от Хелмсуърт, става въпрос за двайсет и пет килограмови метални цилиндри в брезентови раници.
— Има ли някакви надписи върху тях?
— Сигурен съм, че ще видим сериен номер и дата на производство. Но не изписани по начина, по който правят това производителите на автомобили например. Нямам представа какво да очаквам.
— Затова още не са изпаднали в паника.
— Освен ако не са открили и наръчника с кодовете. Той може да им подскаже за какво става въпрос.
— Но нали всичко е кодирано?
— Какво каза генералът? Помниш ли думите му за десанта в Нормандия? Сигурен съм, че наръчникът е съвсем елементарен.
— Но това е склад, пълен с обувки. Мисля, че предположението ти е грешно. То е направо… сюрреалистично.
— Както и привързването на атомна бомба към основата на мост и намерението да се отдалечиш с тичане от епицентъра на взрива.
— Било е преди много време.
— Те нямат представа какво е попаднало в ръцете им. Надяват се на автомати. Или гранати. Сега се чудят какво ли е това.
— Говорим само за една от много възможности. Ще имаме един-единствен шанс да намерим бомбите.
— Да се надяваме, че е правилната възможност.
— Но дали е така?
— Да попитаме Гризман — предложи Ричър.
Гризман сви рамене. Според него Дремлер бил амбициозен и дързък и непрекъснато създавал неприятности. Вносителят на обувки бил голям почитател на историята, на различни движения и каузи, на властта, която велики мъже са съсредоточавали в ръцете си благодарение на това, че не са се поколебали да действат в подходящия момент. Гризман смяташе, че един ден Дремлер може да стане много, много опасен. Засега обаче само приказвал и не предприемал никакви действия. Следователно бил неопитен. Нищо чудно вниманието му да е било погълнато изцяло от реализирането на първия му голям проект и да няма планове какво ще прави след това. Това щяло да го накара да спре, да се огледа, да си поеме дъх, образно казано, което било добре. Щял да направи това на някое сигурно място. Напълно възможно било да избере собствения си склад. Което е добре дошло за тях. Защото в собствения си склад Дремлер ще се чувства сигурен. Ще си въобразява, че контролира нещата. Такава е човешката природа.