Ричър се обърна отново. Хупър бе спрял на петдесет метра пред него и чакаше. Ороско изникна до рамото на Ричър. Миг по-късно се появи и Нили. Наложи се да викат заради шума.
— Или са скрити зад кашоните, или изобщо не са тук — каза Ороско.
— Сериозно ли, Шерлок?
— Като довод против наличието на бомбите ще използвам факта, че купчините кашони са прекалено големи, за да бъдат издигнати на бърза ръка по даден сигнал.
— Според мен те са нещо обичайно — каза Нили. — Мисля, че офисът е отзад. Не виждам друга възможност. Изолирали са се от шума. Осигурили са си тишина, спокойствие и място за паркиране.
Пристъпиха към задната част на склада. Миризмата стана още по-силна. Имаха чувството, че вървят през универсален магазин. Планината от кашони продължаваше чак до предпоследната ролетна врата, като я блокираше напълно. Което означаваше, че последната ролетна врата играе ролята на отделен вход за служителите в офиса. Досущ като в армията.
Отправиха се към врата номер четирийсет и седем, за да видят как се отваря и затваря. Добрата новина бе, че тя разполагаше с ръчно управление. Един бутон я вдигаше, друг я спускаше. И двата бяха пластмасови, в ярки цветове, с размерите на чинийка за чаша. Лошата новина бе, че бутоните бяха монтирани върху панел от лявата страна на вратата. От далечната страна. Място, което се виждаше откъм свободното пространство зад купчината кашони.
— Може да са паркирали с предницата навън — каза Ороско. — Както паркират пожарните. Така могат да потеглят за секунда. Опитат ли се да избягат, стреляйте по гумите.
— Опитат ли се да избягат, стреляйте по шофьора — поправи го Ричър. — Контейнерите с „Дейви Крокет“ са високи шейсетина сантиметра. Би трябвало да е безопасно да стреляме в главата на шофьора.
— Ако микробусът е там.
Ричър си спомни ръката на Синклер на гърдите му. Това би трябвало да бъде знак да спре. Но не беше. А по-скоро оценка и заключение. Не доверие, не дори самоувереност или интерес, а по-скоро хазартен риск. Струваше си да се поеме.
— Да, ако микробусът е там — каза той.
43
Там беше. Ричър надникна зад последния ъгъл на планината от кашони. Надзърна едва-едва, само с едно око, и видя микробуса, който вече не бе бял, а нашарен с имитация на графити от издути като балон букви — У и Х, Ш и Л. Беше паркиран с предницата към рампата. Задната му врата бе отворена. Вътре имаше издути, явно дебело подплатени, брезентови раници, целите в презрамки и връзки, покрити с камуфлажни шарки, чиито цветове не бяха избелели. Никога не бяха виждали дневна светлина.
Вляво от микробуса се издигаше цяла стена от прозорци, а зад нея се простираше голяма, но празна канцелария. Вдясно планината от кашони продължаваше. Разстоянието от двете страни на микробуса не надвишаваше метър. Съвсем не бе тясно. Отблизо изглеждаше дори просторно.
Не се виждаха никакви хора. Нито дори охрана.
Ричър отстъпи назад и погледна в другата посока. Още двама работници стояха и се взираха в него. Той се върна при Ороско и Нили. Към тях се бе присъединил и Хупър. Съобщи им новината. Останалите също надникнаха, един по един, съвсем за кратко.
— Канцеларията е отзад. Сигурно са се събрали в нея — отбеляза Ороско, след като огледа мястото.
— Или са излезли да хапнат парче пица и да пийнат халба бира — каза Ричър. — Защо да поставят охрана на купчина консервни кутии? Нямат представа какво е попаднало в ръцете им.
— Микробусът ни е приоритет. Не хората.
— Съгласен — отвърна Ричър.
— Да го откраднем още сега. Имаме ключ. Да действаме като автокрадци, които задигат колата от улицата, когато собственикът ѝ гледа мач в някой бар.
Ричър кимна. Преди време го бяха изпратили в армейска школа по бойни изкуства, където най-опитният и най-корав от всички инструктори често повтаряше, че най-добрият бой е онзи, който си успял да избегнеш. Защото така си елиминирал риска от поражение. Или от нараняване. Колкото и малък или невероятен да ти изглежда. А този случай имаше и политически измерения. Ако микробусът изчезнеше, кой можеше да каже, че е съществувал изобщо? Щяха да отрекат всичко. Какъв контейнер?
Очевидно най-шумната част от плана бе свързана с вдигането на вратата на склада. Тя се задействаше от електромотор, който повдигаше стоманени вериги. Процесът бе дълъг и бавен. Освен това вратата трябваше да бъде отворена докрай. Микробусът бе с висок таван. Това щеше да им отнеме трийсет секунди. Трийсет секунди, изпълнени с дрънчене и тракане, докато ролетката се вдига. А тя издаваше много характерен шум. Със същия успех можеха да публикуват обява във вестника. Всички мигом щяха да хукнат към тях.