— Ти остани тук — обърна се Ричър към Дремлер.
Търговецът остана на бюрото си с все така събрани пръсти.
Ричър се обърна към другите двама.
— Намирате се под юрисдикцията на американската армия. Законът ме задължава да ви уведомя, че окажете ли съпротива, ще пострадате сериозно.
Двамата не помръднаха.
Ричър се обърна към Ороско.
— Иди с Хупър и предайте тези двамата на Гризман. Изпрати Нили да охранява микробуса. Потегляме след петнайсет минути.
— Защо?
— Бърникал е ключовете.
— Това едва ли е достатъчно, за да създаде проблем.
— Надявам се да си прав, но въпреки това трябва да проверя. Господин Дремлер може да ми помогне. В края на краищата наръчникът е у него.
45
Дремлер остана зад бюрото си, а Ричър се настани на празния стол до „Дейви Крокет“. Приличаха на водещ на телевизионно предаване и двамата му гости. От които се очаква да водят тристранен разговор и да изложат три гледни точки. Но все още не са казали нищо. Не и през първите няколко минути. Ричър взе наръчника от бюрото и го разлисти с надеждата да разбере написаното. Парашутистите трябваше да въведат шестцифрените кодове с помощта на въртящите се копчета. Първите три цифри трябваше да се въведат от един войник, който да натисне съответния ключ, след което друг войник трябваше да въведе още три цифри и да натисне втори ключ. Централният ключ трябваше остане изключен. Какво бе предназначението му? Наръчникът не споменаваше.
Но пък изброяваше шестцифрените кодове, а срещу тях бяха посочени десет серийни номера. Готови да бъдат нанесени с тебешир върху самите бомби.
— Какво е това нещо? — попита Дремлер.
— На какво се надяваше? — отвърна Ричър.
— Нямам представа за какво говориш.
— Очакваше да помогне на каузата, нали?
— Трябва да си вървиш — каза Дремлер. — Разговорът ни приключи.
— Така ли? — учуди се Ричър.
— Нямате никаква юрисдикция тук. Дребно недоразумение. Дори нямам представа какво е това нещо.
— Това е бомба. И ти си я откраднал. След като си разпитвал за новото име на Хорас Уайли.
— Гризман трудно ще ме изправи пред съда.
— Защото имаш приятели на места, които могат да го изненадат?
— Стотици и стотици приятели.
— И ти си техният водач?
— Удостоен съм с тази чест.
— И накъде ги водиш?
— Те искат да си върнат родината. И аз ще се погрижа това да стане. Дори нещо повече. Ще се погрижа да получат родината, която заслужават. Тя отново ще стане силна. Ще следва благородни цели. Всички заедно ще вървим в една посока. Без външна намеса. Няма да търпим подобно нещо. Германия ще бъде на германците.
Ричър се замисли. Това продължи дълго. После той попита:
— До каква степен познаваш историята на своята страна?
— Истината или лъжите?
— Ужасът, мизерията и осемдесетте милиона жертви. Учили сме тези неща в училище. А вечер обсъждахме наученото и веднъж някой подхвърли, че ако има машина на времето, може да се върне и да ликвидира онзи тип. Преди да е започнало всичко. Ти би ли го направил?
— Ти какво би направил?
— Бих се върнал. Но въпросът беше глупав. Няма машини на времето. Лесно ни е да разсъждаваме постфактум. Според мен истинското предизвикателство е да се зададе въпросът по друг начин. Да се започне тук и сега. Да се погледне в бъдещето. Да се разсъждава стратегически. Кой е антиподът на машината на времето? Има ли човек, когото, ако ликвидираш днес, утре никой няма да мечтае за машина на времето? Ако има, какво би направил? Може да сгрешиш. Но може и да се окажеш прав. Осемдесет милиона живота срещу един!
Часовникът в главата му подсказа, че петнайсетте минути са изтекли. Всичко с бомбата беше наред. Случайното въртене и натискане на копчета не я бе задействало. В което имаше логика. Далеч по-опасно би било твърдото приземяване с парашут.
— Това ни постави пред трудна морална дилема — продължи Ричър. — Някои казаха: „Не, няма да го убием, защото не е нарушил никакви закони“. Все още. Но това се отнася за всички престъпници в даден момент. Ако си готов да се върнеш в миналото с машина на времето, за да го убиеш, защо да не го направиш сега? Някои изпитваха угризения относно степента на сигурност. Ами ако сме сигурни едва деветдесет процента? Други твърдяха, че е по-добре да играят на сигурно, вместо да съжаляват впоследствие. Което от гледна точка на логиката прави приемлив всеки резултат над петдесет процента. Аз обаче не съм съгласен. Всяка вероятност над един процент може да си заслужава усилието. Шанс едно на сто да спасиш осемдесет милиона души от ужас и мизерия? Какво ще кажете, господин Дремлер?