— Да се качим горе — предложи Синклер.
Отидоха в спалнята ѝ, където тя отново се качи върху него. Яхна го като преди, но този път с лице към него, с изпънати рамене, вдигната глава и затворени очи. Диамантите се люлееха и подскачаха. Ръцете ѝ бяха протегнати назад с извити китки и разтворени длани, поднесени ниско над леглото, сякаш се опираше на невидими въздушни възглавници, които ѝ помагат да пази равновесие. И тя наистина успяваше да запази равновесие. Както миналия път. Защото балансираше върху една-единствена опорна точка, като се отпускаше върху нея с цялата си тежест, накланяше се напред-назад, вляво и вдясно в търсене на повече чувственост, намираше я, губеше я, отново я намираше ѝ така до края, който я остави без дъх.
На следващата сутрин Ричър отиде рано-рано във Форт Белвар. В същата стая. С добре познатите позлатени мебели и строените в редица знамена. Присъстваше началникът на Обединеното командване. Което бе мило. Церемонията включваше връчването на пет награди. Първите четири бяха армейски медали „За постижения“, предназначени за Хупър, Нили, Ороско и Ричър. Не бяха толкова красиви като „За военни заслуги“, но не бяха и най-грозното нещо, което Ричър бе виждал. Неговият медал представляваше бронзов шестоъгълник с орел в средата. Лентичката бе с цвят на мирта, тънки бели райета в средата и малко по-широки бели кантове по края. Беше равностоен на „Бронзова звезда“ с тази разлика, че се връчваше в мирно време.
Вземи си дрънкулката и си затваряй устата.
Петата награда бе „Сребърна звезда“, предназначена за генерал-майор Уилсън Т. Хелмсуърт.
Церемонията бе последвана от обичайната светска суматоха, съпроводена от разговори на незначителни теми и стискане на ръце. Ричър се отправи към изхода. Този път никой не го спря. Той излезе в коридора. Там също не го очакваше сержант, който да му връчи някакви заповеди. Остатъкът от деня бе изцяло негов.