Той слезе в ресторанта, където го очакваше закуската — типично европейска, с много сушени меса, пушени сирена и екзотични сладкиши. Двамата с Нили се настаниха на маса до прозореца. Девет часът сутринта в Хамбург, Германия.
Девет часът сутринта в Хамбург, Германия, беше дванайсет и половина в Джалалабад, Афганистан. В кухнята, разположена в бялата кирпичена къща, приготвяха обяд. Горещият пустинен климат навън напомняше за Аризона. Куриерът чакаше. Бе пристигнал през нощта, след като бе сменил четири полета и бе изминал почти петстотин километра с пикап тойота. Бяха го поканили в преддверието и му бяха донесли закуска. Бе чакал тук и преди, при това много пъти. Напред-назад, напред-назад. Това бе животът му. Той беше единственият човек в къщата без брада или автомат „Калашников“.
Накрая го въведоха в малка душна стая. Гъмжеше от мухи, които кръжаха бавно под тавана. Посрещнаха го двама мъже, седнали на възглавници, и двамата с бради, но единият нисък и пълен, а другият висок и слаб. И двамата бяха облечени в чисто бели роби, наречени тоуб или дишдаша, и носеха чисто бели тюрбани.
Куриерът каза:
— Американецът иска сто милиона долара.
Мъжете в робите кимнаха. Високият каза:
— Ще го обсъдим по време на вечеря. Ела сутринта, за да получиш отговора ни.
Нили бе взела от рецепцията карта на Хамбург. Отвори я и я завъртя така, че да улови светлината от прозореца. След няколко минути заяви:
— Петдесетминутно отсъствие предполага радиус от километър и половина, два, не мислиш ли? Двайсет минути, за да стигне до мястото на срещата, десет минути за самата среща и двайсет минути, за да се върне. Какво място биха избрали?
— Бар, кафене или пейка в парка — каза Ричър.
Откриха апартамента на картата. Нили заби палеца си в нея и завъртя показалеца, за да очертае нужната фигура. Получи се окръжност, в която попадаха доста улици, осеяни предимно с жилищни сгради, но също и с офиси и магазини. Ричър бе посетил много градове и знаеше какво да очаква. В тази част на света, в тази част на града можеше да има сгради с апартаменти, но от втория етаж нагоре. Първите два етажа щяха да се окажат заети от дискретни офиси и магазини. Кулинарни и деликатесни магазини, бижутерии, химическо чистене, застрахователни бюра. Плюс фурни, сладкарници, кафенета, ресторанти, барове… Като във всеки подобен квартал. А също и четири миниатюрни градинки, което означаваше поне осем пейки и безброй гълъби за хранене. Нали това правеха шпионите във филмите, които беше гледал? Сядаха на някоя пейка и хранеха гълъбите.
— Хубав ден за разходка — отбеляза Нили.
Радиус от над километър и половина означаваше площ от над седем квадратни километра. Започнаха от сградата с апартамента на саудитците, но я подминаха, без дори да я погледнат, след което спряха на ъгъла и извадиха картата, както правят туристите. И тъй като не бяха единствени, не се открояваха сред тълпата.
Започнаха да проверяват улиците една след друга и да анализират потенциалните места за среща. На първите пет пресечки откриха бутикова фурна с две златисти на цвят маси, три обикновени кафенета и два бара.
— Срещата се е провела късно следобед — каза Ричър. — Това изключва фурните и пекарните. Подобни места обикновено се посещават сутринта. Мисля, че са се срещнали в бар.
— Или в парк.
— Къде един американец би се почувствал най-комфортно? Предполагаме, че става въпрос за преговори, нали? Затова ще иска да получи психологическо предимство. Да заеме доминираща позиция и да накара другия да се почувства по-некомфортно.
— Предполагаме, че е бял, нали?
— Най-вероятно.
— В такъв случай бар, посещаван от скинари.
— Има ли такъв в квартала?
— Няма да открием табела на входната врата. Става въпрос по-скоро за клиентела и атмосфера.
Ричър погледна картата. Търсеше място, където да се събират по-големи улици и трафикът да е по-оживен, а наемите по-ниски. Трябваше да има и близки преки с места за паркиране. Той бързо откри подходящия адрес. За да стигнат до него, се налагаше да минат покрай два парка.
— Хубав ден за разходка — каза Ричър.
Парковете се оказаха същинско разочарование от гледна точка на ландшафтния дизайн. По-голямата част от тях бе павирана, а останалата бе заета от големи кашпи с посадени в тях ярки като червило цветя. Но разполагаха с пейки, разположени близо една до друга, и предлагаха известна възможност за усамотяване. Американецът можеше да седне на едната, куриерът на другата, първият да изрече няколко думи, след което да си тръгне. Никой нямаше да му обърне никакво внимание. Някакъв човек, който седи на пейка. Появява се втори. Един идва, друг си отива.