— Къде отивам, войнико? — попита Ричър.
— Наблизо — отвърна сержантът. — Можете да отидете до там с кола. Но предвид размера на базата това може да означава много неща.
Кабинетът на Гарбър се намираше в Пентагона, затова Ричър се присъедини към двама капитани, които живееха в Белвар, но трябваше да дадат вечерни дежурства в крило В на военното министерство. Гарбър разполагаше с кабинет с истински, масивни стени, а не стъклени прегради, разположен на втория етаж във втория пръстен на Пентагона.
Кабинетът му се охраняваше от сержант, чието бюро бе поставено непосредствено до вратата. Сержантът стана, въведе Ричър вътре и обяви името му като иконом от някой старовремски филм. После направи крачка встрани и понечи да си тръгне, но Гарбър го спря с думите:
— Сержант, бих искал да останете.
Подчиненият му застана в стойка „свободно“, здраво стъпил с двата си крака върху лъскавия линолеум.
Свидетел.
— Седни, Ричър — каза Гарбър.
Ричър се отпусна в стола, предназначен за посетители, който увисна под едрото му тяло, а облегалката му се килна назад, сякаш духаше ураганен вятър.
— Имаш нови заповеди — заяви Гарбър.
— Какви и къде? — поинтересува се Ричър.
— Връщаш се в училище.
Ричър не реагира.
— Разочарован ли си? — попита генералът.
Затова му трябва свидетел, предположи Ричър. Това не е приятелски разговор. И трябва да се държа по съответния начин.
— Както винаги, генерале, с радост ще отида там, където ме прати армията.
— Не ми звучиш много радостно. А би трябвало. Ще се отрази добре на кариерата ти.
— За какво училище става въпрос?
— Твоята част би трябвало да получи подробностите, докато разговаряме.
— Колко време ще отсъствам?
— Зависи колко усърдно ще работиш. Колкото е необходимо, предполагам.
Ричър взе автобуса от паркинга на Пентагона и две спирки по-късно слезе в подножието на хълма в Рок Крийк, където се намираше щабът на 110-а специална част. Изкачи стръмния склон и се запъти право към кабинета си. На бюрото си завари тънка папка. На корицата ѝ бяха изписани името му, някакви цифри и названието на курса: „Влияние на последните иновации в криминалистиката върху междуведомственото сътрудничество“. Вътре откри няколко листа хартия, още топли от ксерокса, включително официална заповед за временно назначение на място, което явно бе сграда с офиси под наем в някакъв бизнес парк в Маклийн, Вирджиния. Трябваше да се яви там преди седемнайсет часа същия ден. Цивилно облечен. Щяха да му осигурят жилище. Както и личен автомобил. Без шофьор.
Ричър пъхна папката под мишница и напусна сградата. Никой не го изпрати. Не представляваше интерес за никого. Вече не. Беше разочарование. Издънка. Този път най-ефикасната система за предаване на слухове в света, както се бе изразил генерал-лейтенантът, се бе провалила и Ричър бе изпратен на някакъв безполезен курс с безсмислено название. Пълна скука. Следователно Ричър се бе превърнал в персона нон грата. Бяха го изхвърлили от обращение, така да се каже. Далече от очите, далече от ума. Като футболист, когото включват в списъка с контузените. След месец някой може да се сети изневиделица за него, да се запита кога ли ще се върне, но само секунда по-късно да го изхвърли от мислите си.
Сержантът, който седеше на бюрото до вратата, вдигна глава, после извърна поглед отегчен.
Ричър имаше съвсем малко цивилни дрехи, като някои от тях дори не бяха съвсем цивилни. Панталонът в цвят каки, който носеше през свободното си време например, беше ушит за нуждите на Корпуса на морската пехота преди поне трийсет години. Ричър имаше приятел, който имаше приятел, който работеше в някакъв склад, където погрешка били получили куп стари униформи. Това станало още по времето, когато президент бил Линдън Джонсън и оттогава никой не си бе мръднал пръста, за да оправи грешката. А най-хубавото в цялата история бе, че панталоните на морските пехотинци приличаха досущ като излезли от последната колекция на Ралф Лорън. Не че на Ричър му пукаше за вида на панталона. Пет долара бяха достатъчно привлекателна цена. А панталонът си беше наред. Чисто нов, грижливо сгънат, вярно, миришеше малко на мухъл, но щеше да изкара поне още трийсет години.
Тениските, които носеше в свободното си време, също не бяха кой знае колко цивилни на вид. Всъщност ставаше въпрос за стари армейски тениски, избелели и изтънели от много пране. Само якето му не беше военно. Бежово на цвят яке „Ливайс“, напълно оригинално, откъдето и да го погледне човек, включително етикетът, но ушито от майката на една бивша приятелка в някакво мазе в Сеул.