— Импровизацията е хубаво нещо. Паниката е лошо. Хващате се за сламки. Възможно е да грешите. Какво стана с обещанието да проверим всички възможни варианти?
— Напипал ли си надеждна следа?
— Не още.
— Какво се случи в Хамбург? — попита Синклер.
— Почти нищо. Видяхме апартамента. Как е иранецът?
— Добре е. Свърза се с нас тази сутрин. Нищо особено. Малка суматоха на четири преки от апартамента. Убита проститутка.
— Видяхме ченгетата — отвърна Ричър. — Видяхме доста неща. Включително прекалено много възможни места за провеждане на срещата. Не можем да ги използваме като отправна точка. Трябва да проследим куриера от апартамента до срещата.
— Прекалено е рисковано.
— Няма друг начин.
— Възможно е да откриеш американеца, преди двамата да се срещнат отново. Това е другият начин. Вероятно най-добрият.
— Подложени сте на натиск отгоре.
— Администрацията ще се радва да приключи случая колкото се може по-скоро.
— Затова стеснявате възможностите. Така създавате усещането, че сте постигнали напредък. Двеста души са за предпочитане пред двеста хиляди. Разбирам. Умен ход, но това не означава, че е правилен.
Синклер се замисли продължително. После заяви:
— Добре, след като останалите не се нуждаят от помощта ти, разполагаш със свободата да действаш по свое усмотрение.
Което също го ограничаваше, но по различен начин. Сериозността на проблема ограничаваше свободата му. Имаше право на един опит за всяка теория.
— Връщаме се на основния въпрос — каза Нили. — Какво продава този тип?
— Съгласен съм — отвърна Ричър.
— Какво?
— Ти състави списъка.
— Не съм. Списъкът е празен. Какви данни искат от нас? Какво може да струва сто милиона? Те вече знаят онова, което ги интересува. Могат да го прочетат във вестника. Армията ни е по-голяма от тяхната. Точка. Появи ли се там, ще ги размаже. Защо ще харчат сто милиона, за да разберат как точно и колко силно? Каква полза?
— Военно оборудване тогава?
— Но какво? Възможните варианти са или прекалено евтини и достъпни, или изискват поддръжката на цял батальон инженери и механици. Няма среден вариант. Освен това сто милиона долара са необичайна сума.
Ричър кимна.
— Казах същото на Уайт. Той предложи танкове и самолети.
— Каква военна техника биха искали от нас? Дай ми поне един добър пример. Трябва да е нещо, предназначено за бойното поле, очевидно е. Нещо, което да се използва в разгара на битката, и то от обикновен пехотинец. Защото това е стандартът, към който би трябвало да се стремят. Нещо просто и надеждно. С голямо червено копче. И голяма жълта стрела, която да сочи напред. Защото не разполагат със специализирано обучение или инженерни войски.
— Много неща попадат в тази категория.
— Съгласна съм. Преносими ракети земя-въздух, изстрелвани от рамо. Полезно оръжие. Може да свали пътнически самолет. При това над голям град. Но те разполагат с хиляди подобни установки. Сами ние им дадохме хиляди, а и руснаците оставиха хиляди след себе си. Освен това в момента руснаците продават подобно оръжие на доста ниски цени. Ако не са достатъчно, съществуват евтини китайски ментета. Или севернокорейски. Физически е невъзможно да похарчиш сто милиона долара за преносими зенитноракетни комплекси. Те са твърде обикновени, твърде често срещани. Твърде евтини. Това е въпрос на икономическа логика. Защо да харчиш сто милиона долара за нещо толкова масово?
— Какво тогава?
— Нищо. Нямаме теория.
Десет часът вечерта в Маклийн, Вирджиния.
Което означаваше седем и половина на следващата сутрин в Джалалабад, Афганистан. Куриерът отново чакаше в преддверието. Утринното слънце проникваше през високия прозорец и озаряваше прашинките и новородените мухи, които се рееха във въздуха. В кухнята къкреше чай.
Накрая въведоха куриера в същата малка душна стая. Тя също имаше висок прозорец, през който проникваше утринното слънце и то също озаряваше прашинките и новородените мухи. Същите двама мъже седяха под слънчевите лъчи, на същите две възглавници. И двамата брадати, единият нисък и дебел, другият висок и слаб. И двамата със същите бели роби и същите бели тюрбани.
Високият каза:
— Днес ще си тръгнеш с нашия отговор.
Куриерът наведе глава в знак на уважение.
Високият продължи:
— Пазарлъкът е част от света. В случая обаче не купуваме камили. Затова отговорът ни е кратък и ясен.
Куриерът наклони глава още малко и дори я завъртя леко, с ухо към двамата мъже.
Високият обяви: