— Всички програмисти с изключение на десетима — започна Уайт — или са се върнали в Щатите, или още пътуват. Въпросните десет души живеят в Европа или Азия. Един от тях живее в Хамбург.
— Поздравления — обади се Ричър. — Разкри случая.
— Това е въпрос на приоритети. Дали един американец, който живее в чужбина, е по-склонен да премине на страната на лошите или не? Трябва ли да проверим тези случаи с предимство или не?
— Кой е човекът от Хамбург?
— Имаме снимка. Принадлежи към контракултурата. Захванал се е с компютри доста рано. Заявявал е, че рано или късно ще направи света по-демократичен. Което означава, че прониква в компютърни мрежи и краде неща, но го нарича политика, а не престъпление. Понякога дори пърформанс.
Вандербилт извади снимката и я показа. Всъщност това бе страница, откъсната от списание. Коментарна статия, публикувана в маргинално издание. На фотографията, разположена в горния ляв ъгъл, се виждаха лицето и раменете на бял мъж, много слаб, с огромна, буйна коса. Все едно бе пъхнал пръсти в контакта. Нещо средно между Смахнатия професор и Денис Белята. Изглеждаше на около четирийсет.
— Резидентът ни в Хамбург се опитал да го постави под наблюдение, но се оказало, че обектът не си е у дома.
— Ако живее там, защо да си урежда първата среща по време на конференцията? — попита Ричър. — Седмицата му е била доста натоварена. А и там е имало доста хора, които го познават. Все някой може да забележи нещо. По-добре да го направи преди или след нея.
— Според теб времето на провеждане на срещата доказва, че е бил участник в конференцията.
— Според мен всичко това ми прилича на „Алиса в Страната на чудесата“.
— Не разполагаме с нищо друго.
— Каква територия покриват куриерите?
— Все още не са стигнали до Щатите. Засега. Доколкото знаем. Но сноват из цяла Западна Европа, Скандинавия, Северна Африка. И Близкия изток, разбира се.
— В такъв случай най-доброто, което можеш да направиш, е да поставиш под наблюдение програмистите, които са се прибрали у дома, и да изчакаш някой от тях да замине за следващата среща. За да получи отговора, който ще бъде „да“ или „не“. Теорията ти гласи, че Хамбург е бил удобно място за провеждане на първата среща заради конференцията. Следователно друго място може да бъде по-удобно за провеждане на втората среща. Париж или Лондон. Или Маракеш. Теорията ти не ни помага да предвидим мястото.
— Ще знаем какъв самолетен билет ще си купи. Ще знаем къде отива.
— Но той ще го купи в последния момент.
— Въпреки това ще знаем кой полет е взел.
— Но ще го разберем прекалено късно. Какво ще направим тогава? Ще вземем следващия полет и ще пристигнем четири часа след като сделката е приключила?
— Знаеш как да мотивираш колегите си.
— Според твоята теория куриерът също ще пътува по това време. Към същата дестинация.
— Не знаем какво име използва, не знаем откъде идва. Или какъв паспорт използва. Може да е пакистански. Или британски. Или френски. Вариантите са прекалено много. Проверихме всички полети в двата дни преди срещата и открихме петстотин потенциални заподозрени, преминали само през летището на Хамбург. Не можем да ги сортираме единствено с помощта на подобни списъци. Не знаем кого да наблюдаваме.
— Пийни още кафе — посъветва го Ричър. — Това обикновено оправя нещата.
В Хамбург беше време за обяд и само след броени минути главен следовател Гризман щеше да се запъти към една винарна, недалече от полицейското управление. Но първо трябваше да свърши малко работа. Служебните му задължения като началник изискваха да предава събраната информация на онези, които биха могли да се нуждаят от нея. В това отношение играеше ролята на редактор на новините или на куратор на изложба. На някой, който да поеме отговорност. Някой, чийто дебел задник да подпалят големите шефове, ако нещата се объркат впоследствие. Затова вземаше тлъстите пачки, както се изразяваха по телевизията.
По природа бе предпазлив човек. Който сам се пази, и Господ го пази, бе неговото мото. На практика разпращаше информация за всичките си случаи. Всеки ден преди обяд. Сега той сканира нужните документи, подреди ги на отделни спретнати купчинки и ги надписа. Тази купчинка за тази агенция, онази купчинка за онази агенция. Секретарката му щеше да ги разпрати, докато той обядваше.