Ще заловим куп хора. Ще си създадем много врагове.
Информацията, свързана с Бартли, бе качена в централния файл. После Нили проведе телефонен разговор и уведоми Ричър, че името на войника, отлъчил се преди четири месеца от частта си, е Уайли. От Тексас. Служил в петчленен екип, обслужващ зенитноракетен комплекс „Чапарал“. Установка за дванайсет ракети земя-въздух, монтирана на шаси от бронетранспортьор. Четири ракети, заредени в пусковата установка, и боекомплект от още осем. Задача — защита на бронирани машини и личен състав на фронтовата линия. Идеята на създателите му бе „Чапарал“ да се движи зад танковете, а екипажът му да използва радар и бинокли, за да следи ниския хоризонт пред тях за щурмови бомбардировачи или бойни хеликоптери. След което да стреля. Ракетите бяха с топлинно насочване като старите „Сайдуиндър“, но усъвършенствани. Предназначени за ниска височина. Докато врагът атакува.
— Това е идеалното оръжие, което може да свали граждански самолет над многолюден град. По време на излитане и кацане. Докато не се е издигнал високо в небето.
— Прекалено голямо е — възрази Нили. — Само ракетите са дълги по три метра. Шасито е огромно. Има танкови вериги и е покрито с камуфлажни шарки. Появи ли се на паркинга край летището, мигом ще привлече внимание. Освен това „Чапарал“ разполага с радиолокационна станция. Инфрачервените сензори също са сложно нещо. Наскоро бяха модернизирани. Опираме до същия проблем. Това е оръжие, с което могат да боравят само специалисти. Моите уважения, но бойците от тренировъчните лагери в Йемен не могат да се сравняват с ракетните ни специалисти. Цената също е проблем. Всеки „Чапарал“ разполага с дванайсет ракети. Максималната му скорост е към шейсет километра в час. За сто милиона долара ще получиш конвой, който ще се точи цял ден. Нещо като парада на Червения площад. Освен това Уайли е в самоотлъчка вече четири месеца. Не може да се върне, за да организира сделката. Веднага ще го арестуват.
— Въпреки това дръж го под око — нареди Ричър. — Тези четири месеца не ми харесват. Срамна работа. Някой трябва да бъде сритан отзад. Какво, по дяволите, става там?
В Хамбург вече се мръкваше. Иранецът бе излязъл на разходка. Вечерна разходка с вестник под мишница. Една след друга грейваха светлините на магазините и офисите, на заведенията и бижутериите, на ателиетата за химическо чистене и канторите на застрахователните компании. Ярка, чиста, студена бяла светлина. Но в никакъв случай дразнеща. Беше по-мек, по-нежен вариант на неона. По-европейски. Хлебопекарните и сладкарниците тънеха в мрак. Работният им ден бе приключил.
Ресторантите и баровете грееха в кехлибарено и създаваха илюзията за гостоприемни сумрачни салони с дъбова ламперия. По улиците се нижеше нескончаема върволица от коли. И най-дребният детайл от бляскавите фасади се отразяваше в излъсканите им до блясък ламарини, а фаровете им пронизваха мрака с неуморни неестествено сини лъчи.
Иранецът стигна малката градинка и седна на една пейка. Отпусна ръка върху страничната облегалка. По улицата преминаваха коли. Впери поглед пред себе си. Не се виждаха пешеходци.
Зачака.
След малко стана, но без да бърза, и като съвестен гражданин изхвърли вестника в кошчето за боклук. После напусна градинката и се запъти обратно по пътя, по който бе дошъл.
Трийсет секунди по-късно резидентът на ЦРУ излезе от сянката, в която се бе скрил, и прекоси улицата. Тръгна право към кошчето за боклук, извади вестника, пъхна го под мишница и продължи по алеята.
След трийсет минути той се прибра в консулството и позвъни в Маклийн, Вирджиния.
10
Обаждането прие Вандербилт, който повика Уайт на телефона. Уайт изслуша агента и очите му преминаха през цяла палитра от многозначителни мимики — ту се присвиваха, ту се разширяваха, ту поглеждаха наляво, после надясно.
През цялото време си водеше бележки. Два отделни проблема, помисли си Ричър. Две отделни заглавия. Две колонки, изписани със спретнат, наклонен надясно почерк.
Накрая Уайт затвори телефона и каза:
— Две новости. Първо, иранецът е предал информация чрез тайник. Преди половин час. Оставил е доклада си, скрит във вестник. Част от написаното в него са догадки. Друга част можем да определим като културен анализ. Почти есе. Казва, че саудитецът, който познава куриера, бил много възбуден. Сякаш щяло да се случи нещо голямо. По-голямо, отколкото са мечтали. Очевидно свързано със стоте милиона долара. Има чувството, че са получили нещо, което не са очаквали да получат. Иранецът подчертава, че не разполага с подробности. Това се отнася и за саудитеца. Става въпрос за нещо много голямо, което ще промени правилата на играта. Нашият човек обаче е убеден в това. Казва, че саудитецът се усмихвал, сякаш е видял рая.