След като разговорът приключи, Нили откри бара на картата на Хамбург, с която разполагаше.
— Не е мястото, което харесахме толкова много. Намира се в по-добрата част на квартала. Лесно се стига от апартамента. По-малко от двайсет минути. Разстоянието и времето съответстват на очакванията ни. Смяташ ли, че става въпрос за срещата, която ни интересува?
— Мястото е подходящо, времето е подходящо. Атмосферата също — отвърна Ричър.
— Ще ни трябва описание от свидетеля. Може би дори полицейска скица.
— Можем ли да имаме доверие на хамбургските ченгета? Или трябва да се справим сами?
— Не разполагаме с полицейски художник. Възможно е свидетелят да не говори английски. Налага се да им се доверим. Или поне Държавният департамент ще настоява да го направим. В противен случай може да се стигне до дипломатически инцидент.
Ричър кимна. И преди си бе имал работа с немски полицаи. И военни, и цивилни. Понякога възникваха проблеми. Предимно поради различия в гледните точки. Германците смятаха, че се намират в родината си, а американците — че са си купили една голяма военна база в комплект с обслужващия персонал.
Откъм алеята отпред долетя шум от автомобил. Профуча покрай табелата. Последва го още един. Два автомобила. Всъщност два микробуса. Черни на цвят. Минута по-късно в стаята влязоха двама мъже в костюми, последвани от Ратклиф и Синклер. Процесията завършваха други двама мъже в костюми. Ратклиф бе останал без дъх. Синклер бе поруменяла. По шията и особено по скулите. Бе облечена с поредната черна рокля. Изглеждаше отлично както винаги. Може би дори по-добре. Може би заради руменината.
— Чух, че имаме свидетел — възкликна Ратклиф.
— Това е настоящата оперативна презумпция — отвърна Ричър.
— Да действаме тогава. Двамата със сержант Нили заминавате за Германия още тази вечер. Държавният департамент ще ви предостави паспортните снимки на всички двеста програмисти. Включително онези, които живеят в чужбина. Първата ви задача утре сутринта е да разпитате свидетеля. Полицейското управление в Хамбург ще бъде инструктирано да ви оказва съдействие. Веднага щом свидетелят посочи снимката, ще позвъните тук, за да ни съобщите името, а ние ще го арестуваме. Ще приключим случая бързо и лесно.
Ричър не каза нищо.
Взеха същия полет на „Луфтханза“. Самолетът излиташе рано вечерта, прекосяваше шест часови зони и кацаше преди началото на работния ден. Нили носеше същата чанта. Този път и Ричър си бе взел багаж. Червена платнена чанта с емблемата на Националния музей на авиацията и космонавтиката. Най-вероятно това бе чантата, в която някой служител на Държавния департамент носеше обяда си, но спешно бе сменил предназначението ѝ и я бе натъпкал с двеста паспортни снимки. А те заемаха доста място. Всяка снимка бе залепена върху формуляр с име и номер на паспорт. Ричър и Нили прегледаха част от тях. Прелистиха ги като карти за игра. Откриха американеца, който живееше в Хамбург. И си падаше по контракултурата. С щръкналата коса. Снимката му се отличаваше с по-добро качество от онази от списанието. Беше по-лъскава и по-контрастна. Стандартен размер, бял фон. Мъжът гледаше право напред, в очите му се бе стаило предизвикателство. Имаше голяма глава и тънък врат.
— Не е той — каза Ричър.
— Защо? — попита Нили.
— Заради косата. Със сигурност прави нещо, за да ѝ придаде подобен вид. Дори това да означава да не полага никакви грижи. Това е въпрос на личен избор. На послание, което изпраща. Той казва: вижте ме, имам интересна коса. Като онези, които носят шапки. Те казват: вижте ме, имам интересна шапка. Отчаян опит да привлекат внимание, не смяташ ли? Вероятно продиктуван от неувереност. Все едно качествата на личността не са достатъчни. Подобни хора не пишат програми, които да взривят познатата вселена. Ако си достатъчно умен, за да напишеш подобно нещо, и си достатъчно умен да го продадеш за сто милиона долара — и свършиш всичко това в пълна тайна, — не изпитваш неувереност и несигурност. Ни най-малко. Ти си най-добрият. Светът е в краката ти.
Прибраха снимките в чантата и изядоха вечерята си. Нили, която седеше до прозореца, скоро заспа, опряла глава на стената. Така намаляваше вероятността от неволен контакт. Ричър остана буден. Мислеше си за свидетеля. Общински служител с неприемливи възгледи. Може би само щеше да им загуби времето. А може би щеше да спаси познатата вселена. Ричър искаше да го види с очите си. Представи си, че е самолет, устремил се на изток, за да се срещне с изгрева.