— Смяташ ли, че тези двамата са свързани с хората, които търсим?
— Ти поеми този вляво и можеш да получиш медал за заслуги.
— Никога няма да връчат медал за заслуги на обикновен сержант.
— Не, не са хората, които търсим. Късметлия съм, но не чак толкова.
— Кои са тогава?
— Не мога да преценя само по външния им вид — отвърна Ричър.
Двамата изядоха последните си трохички ябълков щрудел — макар да се наложи да ги преследват по чиниите си, — изпиха кафето, като оставиха само мътна утайка на дъното на чашите си, станаха рязко и се отправиха към вратата.
14
Ричър и Нили се запровираха между пешеходците по тротоарите и колите на улицата, след което се насочиха право към второто кафене от другата страна. Видяха през витрината, че двамата мъже се сепват и се изправят на крака. Прекалено късно. Седяха от противоположния край на ъглова маса за четирима, която предоставяше отлични възможности за наблюдение. В същото време обаче между тях и останалата част от помещението стояха два празни стола. Нили влезе първа и се настани на единия стол. Ричър я последва по петите и седна на другия. Което означаваше, че преследвачите им се озоваха в капан. Всички мина тихо и кротко, съвсем цивилизовано дори, но двамата непознати не можеха да се измъкнат. Не и докато Ричър и Нили не станеха от местата си и не им направеха път. Което нямаше да се случи скоро.
— Чуйте ме внимателно, момчета — започна Ричър, — защото ще го кажа само веднъж. Ще ви направим предложение, което важи само тук и сега. Ще ви помогнем, ако можем. Минимални присъди в замяна на пълни самопризнания. Освен ако не сте свързани със случая, който разследваме. Аз лично не мисля, че сте свързани с него. Струвате ми се крайно неподходящи.
— Разкарайте се! — озъби се мъжът отляво.
Беше по-близо до четирийсетте, отколкото до трийсетте, със започнала да посивява къса черна коса и едро, месесто лице, което приличаше на пържола алангле. Имаше черни очи и мазоли по ръцете. Акцентът го издаваше, че е от Арканзас, Тенеси или евентуално от Мисисипи.
— Знаете имената ни, защото някой ни е проверил и е вдигнал тревога. Следователно знаете, че сме военни полицаи. От този момент вече сте под арест.
— Не можете да го направите!
— Разбира се, че можем. Уставът ни го позволява. Ако искаме, можем да арестуваме дори председателя на Съвета на началник-щабовете. Трябва да разполагаме със солидни улики, но на теория можем да го направим. За разлика от него вие не представлявате никакъв проблем.
— Ние сме извън вашата юрисдикция.
— Твърде смело изказване.
— Не сме военни.
— Мисля, че сте.
— Дори не сме американци.
— Мисля, че сте.
— Грешите.
— Докажете го. Носите ли лични документи?
— Разкарайте се! — повтори мъжът отляво.
— Законът в Германия изисква да докажете самоличността си при поискване от полицията.
— От немската полиция, не от вас.
— Много бъркате. Запътили сте се към максимална присъда.
Мъжът не отвърна нищо. Спътникът му следеше разговора като зрител, който наблюдава тенис мач — погледът му сновеше напред-назад.
— Покажете ми документи — настоя Ричър.
Мъжът отляво каза:
— Искаме да си тръгнем. Моля, направете място.
— Няма да стане.
— Ще направим така, че да стане.
— Можете да опитате — отвърна Ричър. — Но ще пострадате. Нямате представа срещу какво се изправяте.
— Имаш твърде високо самомнение.
Ричър кимна към Нили.
— Говоря за нея. Аз съм тук, за да разчистя бъркотията.
Двамата мъже насочиха погледи към Нили. Черна коса, черни очи, слънчев загар. Красива жена. Тя им се усмихна. Бе опряла ръце на масата. Ричър забеляза ноктите ѝ. Добре оформени, с искрящ безцветен лак. Явно бе лакирала дясната си ръка с помощта на лявата. Никога не би използвала салон за красота. Не понасяше някой да докосва ръцете ѝ. Тя погледна първо единия, после другия.
Мъжът отляво сви рамене, надигна се на сантиметър-два от стола и бръкна в задния джоб на панталона си. Другият направи същото. Ричър не откъсваше поглед от тях. Чувстваше се в относителна безопасност. Никой не носи оръжие в задния джоб на панталона си. Неудобно. И труднодостъпно.