Всички продължаваха да мълчат.
Ратклиф заяви:
— Не че трябва да ви обяснявам каквото и да било или да се оправдавам. Трябва обаче да разберете ситуацията. Играем на сигурно и не оставяме камък необърнат.
Отново тишина. Никой не попита: А какъв точно камък сте предвидили за нас? Винаги е по-безопасно да замълчиш, освен ако не ти зададат въпрос. Винаги е по-добре да изчакаш.
Ратклиф се обърна към жената и я представи:
— Това е доктор Мариан Синклер, първият ми заместник. Тя ще продължи брифинга. Всяка дума, която изрече, се ползва с моята подкрепа, а следователно и с тази на президента. Всяка дума! Случаят може да се окаже пълна загуба на време, но докато не разберем за какво точно става въпрос, ще му дадем същия приоритет като на всички останали. Няма да пестим усилия. Ще получите всичко, от което се нуждаете.
След тези думи Ратклиф напусна стаята, последван от двама от костюмарите. Ричър ги чу да прекосяват фоайето, след което микробусът им потегли. Доктор Мариан Синклер завъртя един от чиновете от първата редица така, че да застане с лице към останалите. Настани се на него, при което демонстрира ръце с хубав слънчев загар, тъмни чорапогащи и скъпи обувки. Кръстоса крака и нареди:
— Съберете се в кръг.
Ричър се премести на третия ред и се напъха зад един тесен чин, като по този начин тримата с Уотърман и Уайт образуваха стегнат полукръг от прилежни ученици. Лицето на Синклер изглеждаше открито и честно, но помръкнало от тревоги и напрежение. Явно ставаше нещо сериозно. Не можеше да има никакво съмнение. Може би Гарбър му бе намекнал. Не ми звучиш много радостно. А би трябвало. Може би не всичко бе изгубено. Ричър предположи, че Уайт е достигнал до същия извод. Беше се привел напред, вперил поглед в Синклер. Уотърман не помръдваше. Пазеше си силите.
— Има един блок в Хамбург, Германия — започна Синклер. — Намира се в модерен квартал, разположен близо до центъра, доста скъп, но се ползва предимно за офиси и краткотрайни престои. Миналата година четирима мъже на двайсет и няколко години са наели един апартамент там. Не са немци. Трима са саудитци, четвъртият е иранец. Поведението и на четиримата е доста светско. Гладко избръснати, къси коси, добре облечени. Предпочитат тениски с пастелни цветове и крокодилче. Носят златни ролекси и италиански обувки. Карат беемвета и обикалят нощните клубове. Но не работят.
Ричър забеляза Уайт да кима, сякаш ситуацията му е добре позната. Уотърман не реагира.
— Четиримата се радват на славата си на квартални плейбои — продължи Синклер. — Възможно е да са свързани с далечни разклонения на богати и влиятелни фамилии. И да са решили да поживеят, преди да се върнат у дома и да започнат работа в министерството на петрола. На пръв поглед най-обикновени богаташчета. Знаем обаче, че случаят не е такъв. Били са вербувани по родните си места и са изпратени в Германия през Йемен и Афганистан от нова организация, за която не разполагаме с достатъчно информация. Знаем само, че е щедро финансирана, изповядва джихадистка идеология, използва паравоенни методи за обучение и не прави разлика между националната принадлежност на своите членове. Необичайно е да наблюдаваме саудитци и иранци да работят заедно, но това е факт. Четиримата са се представили добре в тренировъчните лагери и са били изпратени в Хамбург преди година. Задачата им е да се внедрят в западното общество, да живеят тихо и кротко и да чакат нови инструкции. Досега обаче не са ги получили. С други думи, това е спяща клетка.
Уотърман се размърда и попита:
— Откъде знаем всичко това?
— Иранецът е наш човек — отвърна Синклер. — Двоен агент. ЦРУ го контролира посредством консулството в Хамбург.
— Смело хлапе.
Синклер кимна.
— А смели хлапета се намират много трудно. Светът се промени и в това отношение. Едно време потенциалните ни агенти влизаха през официалния вход на посолството. Пишеха писма, с които ни умоляваха да ги използваме като сътрудници. Някои отпращахме, отказвахме се от услугите им. Но това бяха стари комунисти. Сега имаме нужда от млади араби, а не познаваме такива.