Като всеки опитен телевизионен журналист, и Партридж не преразказваше точно онова, което вървеше в момента на екрана. Този специфичен похват, наричан „малко встрани от картината“, се усвояваше трудно, а някои изобщо не успяваха да го овладеят. Други професионалисти не го признаваха, понеже текстът беше един вид акомпанимент на картината и рядко се разбираше без нея. Номерът, използван от Хари Партридж и други като него, беше да не се описва с думи заснетата сцена. Телевизионният зрител добре вижда какво става и не се нуждае от словесно описание. Но не бива и да му се отвлича вниманието с информация, прекалено отдалечена от картината. Цялата работа беше въпрос на точно балансиране, и то главно по инстинкт.
Журналистът, работещ за телевизията, знаеше и още нещо: ако искаш новината ти да въздейства най-силно, поднеси я с неизгладени изречения и не дотам стройни параграфи. По-добър ефект има накъсаната мисъл. Фактите трябва да създават напрежение, глаголите да са силни и динамични; целият текст трябва да вибрира. И най-сетне смисълът трябва да се допълва от гласа и интонацията на кореспондента — освен отличен репортер, той трябва да е и актьор. Всички тези неща Партридж владееше до съвършенство, ала днес се чувстваше малко затруднен: не бе погледнал видеоматериала, което обикновено бе задължително. Но знаеше горе-долу в каква последователност са епизодите. Финала на репортажа си той прочете в кадър — само главата и раменете му, с поглед, насочен право в камерата. Зад гърба му продължаваше суетнята около злополучния еърбус.
„Очаквайте допълнителна информация за по-трагичните подробности… Броят на мъртвите и ранените… Но едно е ясно отсега: рисковете от сблъскване между самолети се увеличават… както по летищата, така и в пренаселеното ни вече небе… От «Форт Уърт» в Далас предаде Хари Партридж, информационна редакция на Си Би Ей.“
В колата Рита пое видеокасетата със записания текст и Хари в едър план. Доверявайки се пак изцяло на Хари, когото познаваше твърде добре и не бе нужно да губи от ценното време да го прослушва, тя се разпореди всичко да бъде незабавно предадено за Ню Йорк. А когато няколко секунди по-късно гледаше и слушаше излъчвания материал, можеше само да му се възхищава. И като си спомни за какво бяха спорили само половин час преди това в барчето на аерогарата, си помисли: „При такъв многостранен талант и висок професионализъм какво чудо има, че Хари Партридж получава многократно по-висока заплата от кореспондента на «Ню Йорк Таймс»?“ А навън Партридж изпълни и другото си задължение на репортер — информация за радиостанцията на Си Би Ей, съставена по бележките, които си беше водил, и записана „на прима виста“.
3
Осеметажната сграда на Си Би Ей в източната част на Манхатън имаше типичната за Ню Йорк фасада от червеникавокафяв пясъчник и с нищо не правеше впечатление. Някогашна мебелна фабрика, тя бе запазила само черупката на първоначалната конструкция, а интериорът й многократно бе преустройван и нагаждан според различните изисквания на какви ли не наематели. Външен човек, попаднал там без придружител, непременно се загубваше из постепенно образувалия се лабиринт от пресичащи се коридори.
В това неугледно свърталище Си Би Ей притежаваше везирски съкровища от електронни машинарийки, по-голямата част от които се помещаваха на територията на техническата служба, два етажа под нивото на улицата, наричани понякога „катакомбите“. Там, между помещенията с най-разнообразни предназначения, се намираше един жизненоважен отдел с прозаичното име Апаратната. В нея пристигаха всички репортажи, предавани от екипите на Си Би Ей по света чрез сателит и по-рядко по кабел. Пак оттам записаните вече информационни емисии тръгваха към телевизионните зрители през някой от предавателите и отново чрез сателит. Работата в Апаратната се отличаваше с голяма припряност, опънати нерви, бързи решения и настойчиви заповеди, особено непосредствено преди и по време на централния вечерен осведомителен бюлетин. В такива моменти, ако не знае какво става, човек би помислил, че е попаднал в изпусната от контрол лудница или в някакъв кошмар от сложна техника. Впечатлението му само би се засилило от околния полумрак, необходим за наблюдаването на цяла гора от телевизионни екрани. Но всъщност в залата се действаше синхронизирано, бързо и умело. Грешките там можеха да имат катастрофални последици и рядко се случваха.
Сърцето на Апаратната бяха половин дузина грамадни и съвършени ролкови уредби, монтирани към конзоли с телевизионен монитор над всяка от тях. Работеше се с магнитна лента, широка два и половина сантиметра, която бе най-висококачествена и надеждна. Пред всяка уредба седеше опитен оператор — бързо да приема, монтира и препредава записите, съобразно инструкцията за всеки от тях. Операторите, по-възрастни от повечето работещи в сградата, бяха малко чудаци, перчеха се с небрежното си облекло и вдигаха доста шум около себе си. Поради това един коментатор ги нарече веднъж „пилотите изтребители“ на телевизията.