4
Беше 19,40 часът, когато Крофърд Слоун напусна гаража на Си Би Ей зад волана на своя „Буик Съмърсет“. Както обикновено той караше колата на телевизионната компания, която имаше на разположение по силата на трудовия си договор, а можеше да ползва и шофьор, ако иска, но рядко го правеше. Няколко минути по-късно той сви по Трето авеню по Петдесет и девета улица в посока към булевард Рузвелт, като не преставаше да мисли за току-що завършилото предаване. Отначало вниманието му бе насочено главно към Инсън, но после се опита да забрави за отговорния редактор поне до следващия ден. Слоун не се съмняваше нито за миг в способността си да се справи с Инсън и да го накара да си търси работа другаде — може би като вицепрезидент на някоя телевизионна компания, което, макар да звучеше престижно, беше понижение за човек, работил за отдел „Новини“. И през ум не му минаваше възможността да стане точно обратното и ако някой само го споменеше, би му се изсмял. Така че сега се замисли за Хари Партридж.
Набързо направеният, но отличен репортаж от Далас бе поредната блестяща изява на неговия изключителен професионализъм. Слоун бе успял да се свърже с Партридж по телефона във „Форт Уърт“, чийто номер се взимаше от компютърния телефонен указател на летищата, поздрави го и го помоли да предаде поздравленията му на Рита, на Мин и на О’Хара. За един водещ бе редно да постъпи така — жест на благородство, макар че по отношение на Партридж го направи без особен ентусиазъм. Неискреността на Слоун породи известна неловкост в разговора между двамата, която присъстваше почти винаги в общуването му с Партридж. Този път Партридж не беше притеснен, макар по гласа му да личеше, че е уморен.
И там, в движещата се кола, в миг на безмълвна откровеност със себе, си Слоун се запита: „Какво всъщност изпитвам към Хари Партридж?“ Отговорът бе също толкова откровен: „Кара ме да се чувствам несигурен.“ И въпросът, и отговорът имаха корени в недалечното минало.
Двамата се познаваха повече от двайсет години, откакто работеха в телевизионната компания Си Би Ей, в която бяха постъпили по едно и също време. Още от самото начало се проявиха като еднакво добри професионалисти, но като личности бяха диаметрално противоположни. Слоун беше точен, взискателен, безупречен в облеклото и думите си; приятно му беше да има авторитет и го приемаше като нещо съвсем естествено. По-младите в професията се обръщаха към него със „сър“ и му правеха път. С непознати се държеше хладно и на известно разстояние, макар че в контактите с хората от изостреното му внимание не убягваше нищо споменато или намекнато.
За разлика от него Партридж се държеше много непосредствено и имаше небрежен вид; обичаше старите сака от туид и рядко слагаше костюм. С него се общуваше непринудено и леко. Понякога създаваше впечатлението, че не го е грижа много-много за нищо, но това беше измамно и съвсем съзнателно: още като млад журналист Партридж бе установил, че може да открие много повече неща, ако не демонстрира пълномощията си и не разкрива забележителната си интелигентност и наблюдателност.
Двамата се различаваха и по професионалната си подготовка. Крофърд Слоун, от средно семейство в Кливланд, се бе учил на телевизионна журналистика в родния си град, а Хари Партридж бе стажувал в Канадската телевизия, Си Би Си, в Торонто, като преди това бе работил като четец на новините и прогнозата за времето в малки радио– и телевизионни станции в Западна Канада. Роден бе недалеч от Калгари, в Алберта, в малко селце с името Де Уинтън, където баща му бе фермер.
Слоун имаше диплом от Колумбийския университет. Партридж не беше завършил и гимназия, но бързо бе наваксал и обогатил образованието си в журналистическата практика. В Си Би Ей дълго време се бяха развивали паралелно, поради което всички започнаха да ги мислят за конкуренти. Слоун наистина смяташе Партридж за такъв, дори виждаше в негово лице заплаха за бъдещото си издигане. Никак не бе сигурен обаче дали и Партридж мисли същото за него.
Съперничеството помежду им се изостри като че ли най-много, докато отразяваха заедно войната във Виетнам. Компанията ги изпрати там към края на 1967-а, за да работят като екип, и в известен смисъл те изпълняваха това поръчение. Слоун обаче гледаше на войната като на златен шанс да напредне в кариерата; още тогава той ясно се виждаше зад бюрото на водещия вечерния осведомителен бюлетин и знаеше, че едно от най-важните условия за постигането на тази цел е да се явява на екрана колкото може по-често. Ето защо скоро след като пристигна в Сайгон, той прецени, че в никакъв случай не бива да се отдалечава твърде много от „Пентагон-Изток“, щаб-квартирата на американските сили за военна намеса във Виетнам в базата Тан Сон Нут, на осем километра от Сайгон, а наложеше ли му се да пътува, гледаше да не е за дълго.