— Надявам се, разбираш — започна приятелят вицепрезидент на корпорацията, — че ако ти дам тази информация, нарушавам не само неприкосновеността на личността, но и с незаконното си действие мога да загубя работата си. Ако бяхте разузнавателна служба и имахте съдебно решение…
— Не съм и не мога да бъда — отвърна му Китъринг. — Но обзалагам се, че утре ФБР ще ти поиска същите сведения и ще ги получи. Аз просто искам да ги имам преди тях.
— О, Господи, как можах да се замеся с хора като вас.
— Щом питаш, ще ти напомня, че един-два пъти си искал услуги от Си Би Ей и аз съм ти ги правил. Хайде, хайде! Ние си имаме доверие още откакто следвахме икономика и никога не сме съжалявали за това.
На другия край на жицата се чу въздишка.
— Продиктувай ми проклетите номера.
След като му ги каза, Китъринг чу отново гласа на приятеля си:
— Ти спомена ФБР за утре, което, предполагам, значи, че ти трябват още тази вечер.
— Да, но може и до полунощ. Ако искаш, обади ми се вкъщи. Имаш ли ми номера?
— За жалост, да.
Телефонът иззвъня в 22,45, когато Дон Китъринг тъкмо се бе прибрал. Отговори жена му, Ейме, и му подаде слушалката.
— Гледах новините ви тази вечер — каза му приятелят от телефонната корпорация. — Предполагам, че номерата, които ми даде, са били използвани от похитителите.
— Така изглежда — съгласи се Китъринг.
— В такъв случай съжалявам, че не мога да ти дам кой знае каква информация. Доста е оскъдна. Най-напред всичките телефони са регистрирани на името на Хелга Еферен. Имам адреса й.
— Съмнявам се, че е валиден вече. Дамата е мъртва. Убита е. Надявам се, че си е платила всичките сметки при теб.
— Исусе Христе, вие новинарите сте били много хладнокръвни! — След кратка пауза той продължи: — Колкото до сметките, не се безпокой. Веднага след получаването на номера за тези телефони някой е внесъл депозит от по петстотин долара за всеки от тях или общо три хиляди долара. Не сме го искали, но е влязло в сметките като кредит.
— Предполагам, че, който и да е използвал телефоните, не е искал някой да му плаща разписки или да задава неудобни въпроси.
— Да, но кой знае защо, повечето пари стоят непокътнати. Изразходвана е по-малко от една трета, защото, само с едно изключение, всички разговори са се водили единствено между шестте телефона. А тези разговори струват съвсем евтино.
— Което говори за добрата организация и дисциплина на похитителите — потвърди Китъринг. — Но нали спомена за някакво изключение?
— Да… на тринайсети септември е воден международен разговор чрез пряко набиране с Перу.
— Това е точно денят преди отвличането. Имаш ли другия номер?
— Разбира се. Най-напред международният код е нула, нула, единайсет, после за Перу — петдесет и едно, а след това идва четиринайсет. Моите хора ми казаха, че такъв бил кодът на Лима. А точният адрес ще трябва да откриете сами. — След което услужливият вицепрезидент продиктува и останалите цифри.
— Сигурен съм, че ще успеем!
— Дано да съм ти помогнал. Желая ти щастие!
Няколко минути след това, гледайки в тефтерчето си, Китъринг набираше друг номер в Лима. Не чака дълго да му отговорят.
— Добър вечер, тук е хотел „Сесар“.
— Мистър Хари Партридж, моля — поиска Китъринг.
8
Уморен и обезкуражен от деня, Хари Партридж си бе легнал малко преди десет часа. Но мисълта му усилено работеше. Размишляваше върху проблемите на Перу.
Цялата страна, казваше си наум, е един парадокс — смесица от военен деспотизъм и свободна демокрация. В повечето от отдалечените райони на страната военните и така наречената полиция за борба с тероризма управляват с железен юмрук, често пренебрегвайки закона. Убиват произволно онези, които са сметнали за „бунтовници“, а за много от тях независимите разследвания, правени впоследствие, доказват, че не са били такива. Американската организация за защита на човешките права, „Америкас Уоч“, върши много полезна работа, издирвайки и регистрирайки цели поредици от екзекуции без съд и присъда, произволни арести, отвличания и изтезания. Правителството нарича това „кампания за предотвратяване на безредици“.
От друга страна обаче, „Америкас Уоч“ е безпощадна към партизаните. В неотдавнашен доклад на организацията, който Партридж бе прегледал току-що, пишеше, че „Сендеро Луминосо“ систематично убива беззащитни хора, поставя експлозиви, застрашавайки живота на невинни минувачи, и напада военни обекти, без да се съобразява с риска за гражданското население. Организацията окачествяваше всичко това като „нарушения на основните принципи на международния закон за човешките права“. А цялата обстановка в Перу бе обобщена с думите: „Перу днес има тъжната слава на едно от най-опасните места в Южна Америка.“ Неизбежното заключение, потвърдено и от други източници, бе, че разликата между антиправителствените и правителствените сили е незначителна, когато става дума за убийства и други жестоки насилия.