Същевременно обаче в Перу се наблюдават и силни демократични елементи — не само привидни или на думи. Един от тях е свободата на печата, която, изглежда, е част от националната традиция. Благодарение на тази свобода Партридж и други чуждестранни кореспонденти можеха да пътуват, да разпитват, да разследват и след това да пишат каквото намерят за добре, без да се боят, че ще ги изгонят или санкционират. Е, имаше и някои изключения, но засега бяха редки и изолирани.
Именно днес Партридж се бе занимавал с този въпрос по време на интервюто си с генерал Раул Ортис, шеф на полицейските сили за борба с тероризма.
— Как реагирате на толкова много доказателства, че вашите хора използват насилия и екзекутират без присъда? — бе запитал той гордо изправения военен в цивилни дрехи, който никога не се усмихваше.
— Повече бих се тревожил — отвърна полупренебрежително Ортис, — ако моите хора бяха екзекутирани, което неизбежно би се случило, ако не се защитаваха от ония терористи, за които вие, журналистите, сте така загрижени. Колкото до лъжливите съобщения, които имате предвид, ако правителството ги възпираше, хора като вас щяха да надигнат голяма врява и непрекъснато да ги повтарят. Ето защо предпочитаме да възприемем принципа „всяко чудо — за три дни“, което в повечето случаи бива забравено още след двайсет и четири часа.
Макар че Министерството на вътрешните работи уреди бързо срещата му с генерала, искането му да вземе със себе си оператор и камера не бе удовлетворено. Освен това при обиска, който бе направен на Партридж, преди да влезе в седалището на полицията, от джоба му бе изваден и задържан миниатюрен репортерски магнетофон, който той смяташе да използва, след като получи разрешение. Генералът поне не направи уговорката разговорът им да не бъде отразен в записките на журналиста.
Докато беше при генерала, Партридж си даваше сметка, че точно под тях, в подземието на сградата, са килиите, където държаха затворници понякога и по две седмици, без да им позволяват контакт с външния свят, а в други килии редовно се правеха разпити, съпроводени с изтезания. Когато най-сетне зададе въпроса, който най-много го вълнуваше: дали полицията за борба с тероризма има някакви сведения за местонахождението на похитените американци, получи следния отговор:
— Аз пък мислех, че вие сте дошли да ме уведомите за това, като имам предвид с колко много хора се срещнахте, откакто сте в Перу.
Партридж го възприе като не дотам деликатно предупреждение, че е под постоянно наблюдение. Предполагаше също така, че всички материали за Си Би Ей, изпращани чрез сателит до Ню Йорк, се следят и записват от перуанското правителство, независимо от свободата на печата.
Когато Партридж заяви, че няма сведения за своите сънародници, независимо от положените усилия, Ортис му каза:
— Тогава значи разбирате колко хитри и потайни са тези врагове на държавата, „Сендеро Луминосо“. А тази страна много се различава от вашата, защото в огромните пространства тук могат да се скрият цели армии. Но ние все пак имаме известни предположения къде биха могли да бъдат вашите приятели и нашите части вече претърсват тези райони.
— Ще ми кажете ли кои са?
— Смятам, че не е разумно. Във всеки случай вие не бихте могли да стигнете дотам. Да не би да имате такива намерения?
Макар вече да ги имаше, Партридж отговори отрицателно.
В почти същия дух протече и остатъкът от интервюто, като всеки от участниците се отнасяше с недоверие към другия, играеше си на криеница и се мъчеше да получи информация, без да разкрива напълно своята. В края на краищата никой от двамата не успя, макар че в репортажа си за вечерните новини Партридж все пак използва два цитата от думите на генерала — за обширните пространства в Перу, където можели да се скрият цели армии, и безцеремонната му забележка, че всякакви твърдения за нарушения на човешките права били чудо за три дни, забравяно още след двайсет и четири часа.
По липса на видеозапис в информационната емисия думите на генерала бяха изписани на екрана на фона на негова снимка. А за Партридж това посещение не донесе никакъв напредък.