— Какво е то, Тио?
Елиът отстъпи зад бюрото си и седна на стола. Направи знак на Маргот също да седне и започна:
— Пази се от опасната мисъл, че журналистите и кореспондентите са нещо специално. Защото не са, колкото и да си въобразяват обратното и да се самозабравят от важност. Истината е, че никога няма дефицит на писачи. Отрежи един, други двама ще поникнат като плевели. — Разгорещен на тази тема, Елиът продължи наставнически: — На този свят значение имат хора като мен и теб, Маргот. Ние движим света напред. Ние правим сюжета на новините. Ето защо можем да купуваме журналисти, когато си поискаме, и то по двама за пени, както казват англичаните. Така че, щом не ти изнася вече такъв стар досадник като Партридж, вземи си нов — някой младок, току-що завършил университет.
Маргот можеше вече да се засмее. Явно гневът на шефа й се бе укротил.
— Интересно становище имаш, Тио.
— Прилагай го. И още нещо.
— Слушам те.
— Не си мисли, че хората в „Глобаник“, между които и аз, не си даваме сметка как ти, Лио Айрънуд и Фоси Ксенос се надпреварвате помежду си да заемете един ден моето кресло. Е, колкото до теб и Фоси, тази сутрин Фоси е с няколко рамена по-напред. — Елиът направи знак с ръка, че разговорът е приключил. — Това е всичко, което имах да ти кажа. Обади ми се днес, щом уредиш нещата с Перу.
Маргот се върна в „Стоунхендж“ и веднага изпрати да повикат Лесли Чипингъм при нея. Извикана ненадейно самата тя, сега вътрешно злорадстваше, че си го връща на някого. Нямаше никакво намерение да допусне осуетяване на плановете за собствената си кариера. Ето защо, когато Чипингъм се появи рано след обяд, тя бързо премина на разговора с Елиът.
— Виж какво, въпросът не подлежи на обсъждане. Просто ти нареждам. Незабавно ще прекратиш трудовия договор на Хари Партридж. Утре да го няма в Си Би Ей. Да се връща и от Перу; ако не може утре, поне до неделя. Ако трябва, чартирай специален самолет.
Чипингъм я гледаше в недоумение с полуотворена уста. Когато най-сетне успя да намери думи, каза само:
— Не говориш сериозно.
— Съвсем сериозно говоря и не желая да слушам никакви възражения.
— По дяволите! Няма да стоя безучастно, докато един от най-добрите ни кореспонденти, служил предано на Си Би Ей двайсет и толкова години, бива изхвърлен без причина.
— Причината не е твоя работа.
— Маргот, но аз съм председателят, нали? Умолявам те! Какво, за бога, е сторил Хари? Ако е нещо лошо, трябва да го знам.
— Щом трябва да знаеш, става дума за начина, по който отразява събитията.
— Та той го прави по най-добрия възможен начин! Честно, компетентно, безпристрастно. Питай когото искаш!
— Няма нужда. И без това не всички са съгласни с теб.
Чипингъм я погледна с подозрение.
— Това е работа на „Глобаник“, нали? — озари го интуицията. — На твоя приятел, оня студенокръвен тиранин, Тиъдор Елиът.
— Казах, никакви обяснения — отвърна ледено Маргот. — Но те предупреждавам: ако нареждането ми не е изпълнено до края на работния ден, ти самият ще изхвръкнеш, а знаеш колко много чакат навън за място като твоето.
Като се върна в Си Би Ей, Лес Чипингъм съзнателно взе да протака и се зае с няколко ежедневни задачи. Едва към три часа следобед каза на секретарката никой да не го безпокои и затвори отвътре вратата на кабинета си. Седна до масата за съвещания, далеч от собственото си бюро, и впери очи в една от любимите си картини — меланхолен пейзаж от Андрю Уейът. Разбираше, че е стигнал до кризисен момент в живота си.
Ако се подчини на Маргот, щеше да загуби уважението към самия себе си, извършвайки несправедливост спрямо един почтен, опитен и уважаван професионалист, приятел и добър колега, само за да изпълни нечий каприз. Чипингъм си даваше сметка, че няма да може никога да се примири с тази мисъл.
Но от друга страна, ако не го направеше той, щеше да го направи някой друг. Маргот му даде да го разбере съвсем недвусмислено. Толкова много амбициозни хора имаше във и извън Си Би Ей, че Маргот изобщо нямаше да се затрудни да му намери заместник. Така че Хари Партридж при всички случай щеше да бъде по-жертван. Поне за Си Би Ей.
Разчуеше ли се, че напуска Си Би Ей, Хари Партридж нямаше да остане без работа повече от петнайсет минути. Другите телевизионни компании щяха да се изтрепят, за да го привлекат.
Като председател на телевизията Чипингъм също имаше трудов договор, по силата на който получаваше около един милион годишно, което изглеждаше много, но всъщност не беше. Значителна част отиваше за данъци. А тъй като имаше големи дългове, кредиторите откъсваха лъвския пай от останалото. Към него бяха насочени и алчните погледи на адвокатите на Стася. Така че в края на краищата, ако му останеше нещичко за една-две вечери в „Четирите сезона“, смяташе се за щастлив.