Едно нещо обаче беше спряно, и то заради несъгласието му с критичната позиция, заета от авторитетния Уолтър Кронкайт, тогава на длъжност водещ в Си Би Ес, В специална кореспонденция от Тет след противниковата офанзива там Кронкайт бе заявил, че „кървавата авантюра във Виетнам ще ни доведе до безизходица“ и „с каквито и средства да ескалираме конфликта, противникът е в състояние да ни отвърне със същото“. А по-нататък: „Да твърдим, че днес сме по-близо до победата, означава да вярваме на оптимистите, които веднъж вече ни заблудиха.“ Ето защо, настояваше Кронкайт, Америка трябва „да започне преговори, но не като победител, а като почтена страна, направила всичко възможно да изпълни обещанието си да защитава демокрацията“.
Поради името на автора този силен коментар, вплетен в съвсем обективна информация, оказа огромно въздействие и послужи като основание и стимул на антивоенното движение. Сам президентът Линдън Джонсън заявил според сведенията, че ако загуби Уолтър Кронкайт, все едно, че е загубил страната си.
С интервютата си, взети от различни хора в района на събитията, Партридж доказваше, че Кронкайт не само може да греши, но и че, съзнавайки напълно силното си влияние, водещият на Си Би Ес влиза в ролята — по думите на един интервюиран — „на самозван президент, нарушавайки собствената си клетва за безпристрасност в журналистиката“.
Когато материалът на Партридж се получи в Ню Йорк, обсъждането му трая с часове и стигна до най-големите началници на Си Би Ей, преди да бъде взето единодушното решение, че една конфронтация с националния любимец „Уолтър“ е предварително обречена на провал. Но все пак репортажът на Партридж бе неофициално размножен и се разпространяваше между журналистите в телевизията.
Заради пътуванията си до районите с тежки сражения Партридж често отсъстваше от Сайгон по цяла седмица, а понякога и повече. Като отиде веднъж нелегално до Камбоджа, го нямаше цял месец. Но винаги се връщаше със силни репортажи, много от които останаха в съзнанието на хората и след войната заради задълбочените анализи. И никой друг освен Крофърд Слоун не оспори, че Партридж е превъзходен журналист. Но тъй като не се явяваше на екрана така често като Слоун, Партридж остана за жалост почти незабелязан от публиката. Във Виетнам обаче имаше нещо друго, което беляза живота и на Партридж, и на Слоун. Това бе Джесика Кастило.
Следвайки почти механично маршрута, който изминаваше по два пъти всеки делничен ден, Крофърд Слоун вече бе взел завоя от Петдесет и девета улица по авеню Йорк. След няколко пресечки сви надясно и пое на север по булевард Рузвелт. Минути по-късно се движеше вече успоредно на Ийст Ривър и тъй като нямаше повече кръстовища и светофари, натисна газта. Оставаше му още половин час до дома му в Ларчмънт, северно от Лонг Айлънд. Зад него един „Форд темпо“ също увеличи скоростта си. Мислите на Слоун, обикновено успокоени по това време на деня, се насочиха към миналото и към Джесика, която в Сайгон беше приятелка на Хари Партридж, но в края на краищата се омъжи за Крофърд Слоун.
Тогава, във Виетнам, Джесика беше на двайсет и шест, стройна, с дълга кестенява коса, пъргав ум и — на моменти — остър език. Бе младши служител в американската информационна агенция, но умееше да постави на място всеки журналист, който се опиташе да разговаря с нея не само по служба. Агенцията се намираше на улица Ле Ки Дон в засенената от едно дърво библиотека „Линкълн“, която някога бе театър „Рекс“, та старата му емблема си остана там през цялото време. Някои представители на печата посещаваха агенцията повече, отколкото бе необходимо, и задаваха какви ли не въпроси, само и само да поприказват с Джесика.
Тяхното ухажване я забавляваше, но по времето, когато Крофърд Слоун се запозна с нея, вниманието й бе заето единствено от Хари Партридж.
И до ден-днешен, мислеше си Слоун, някои неща в тази отдавнашна връзка между Партридж и Джесика не му бяха известни, не беше питал и нямаше да ги узнае. Вратите, затворени преди повече от двайсет години, бяха останали така през цялото време, което не му пречеше и никога нямаше да му попречи да си задава въпроса какво всъщност е имало тогава между двамата.
5
Джесика Кастило и Хари Партридж се почувстваха инстинктивно привлечени един към друг още първия път като се видяха във Виетнам, макар че това бе среща между противници. Партридж бе отишъл в Информационната служба да търси сведения, които знаеше, че съществуват, но военните бяха отказали да му дадат. Отнасяше се до наркоманията, за която той имаше доказателства, че е широко разпространена между американските войници във Виетнам. От Ню Йорк му бяха дали зелена улица да проучи нещата, но официалните източници бяха като със запечатана уста по въпроса.