Сокоро бързо влезе вътре. Беше по нощница и държеше насочен напред револвер „Смит и Уесън“ с вдигнат предпазител. Независимо от оръжието си, Сокоро очевидно не очакваше нищо необичайно и в почти пълния мрак взе Мин за пазача.
— Pense que escuche…(Стори ми се, че чух…) — обърна се тя към него и чак тогава разбра, че той не е пазачът, а като погледна наляво, видя Джесика. Сепната, тя възкликна: — Какво правиш?… — После изведнъж засече.
Онова, което последва, стана толкова бързо, че никой след това не бе в състояние да опише последователността на събитията. С пръст на спусъка, Сокоро пристъпи към Джесика, навярно за да я хване като заложница, с дулото, опряно на челото й. Не по-малко бърза, Джесика си спомни хватките, които бе учила, но още не бе използвала. Тя мълниеносно се хвърли към Сокоро, вдигнала лявата си ръка, с която здраво улови и изви дясната ръка на похитителката си. В следващия миг дланта на Сокоро се разтвори по рефлекс и оръжието падна. Без да губи и секунда, Джесика заби два пръста в меката плът под брадата на Сокоро, притискайки трахеята й. Едновременно с това тя я блъсна назад, изведе я от равновесие, после я обърна, приложи й хватка, за да не може да мръдне, и оставаше само да й пречупи врата.
Джесика, която никога не бе мислила, че може да убие някого, се поколеба. Усети как Сокоро се мъчи да каже нещо и леко отпусна пръстите си на гърлото й.
— Пусни ме… Ще ви помогна… да избягате… знам пътя.
Партридж се беше приближил до тях.
— Можеш ли да й имаш доверие?
Джесика пак се поколеба. За миг изпита съчувствие. В края на краищата Сокоро не бе винаги лоша с тях. Но нали и тя бе в групата похитители още от самото начало, а когато се готвеха да отрежат пръстите на Ники, му бе казала да мълчи и да мирува. После се сети за „стокхолмския синдром“ и отговори на Партридж:
— Не.
Очите им се срещнаха. Хари бе поразен от ловкостта на Джесика в ръкопашен бой и се чудеше къде и защо е усвоила това умение. Но сега нямаше значение. Важното бе, че трябваше да вземе решение, и очите й очакваха отговор от него. Той леко й кимна. И без да чака да види какво ще стане, се извърна.
Потръпвайки, Джесика стегна хватката си, счупи врата на Сокоро, после рязко изви главата й, за да прекъсне гръбнака. Чу се щракване и тялото в ръцете на Джесика се свлече на земята.
Водени от Партридж, Джесика, Ники, Мин и Фернандес бързо минаха през тъмното селце, без да срещнат никого.
Долу на кея Кен О’Хара ги посрещна с думите:
— Мислех, че никога няма да дойдете.
— Възникнаха трудности — каза му Партридж. — Давай бързо! Коя лодка?
Влязоха в широка лодка, дълга около десетина метра, с два извънбордови мотора; при кърмата имаше няколко пластмасови туби с гориво.
— Откраднах ги от съседните лодки — обясни О’Хара.
Фернандес помогна на Джесика и Ники да се настанят. Джесика цялата се тресеше неудържимо и й се повръщаше. Мин, който снимаше до последния момент, скочи миг преди О’Хара да развърже двете въжета и да отблъсне лодката от кея. После той и Фернандес грабнаха двете гребла и загребаха към средата на реката.
Като се огледа, Партридж забеляза, че О’Хара не бе бездействал, чакайки ги. Няколко лодки вече се носеха по водата отвързани.
— А на ония съм извадил тапите — показа О’Хара три-четири други, заседнали до брега, почти пълни с вода. — Могат да ги оправят, но ще им отнеме време. А и няколко от хубавите мотори хвърлих в реката.
— Браво, Кен! — похвали го Партридж, благодарен на себе си, че бе избрал именно него.
Докато двамата мъже бързо гребяха към средата на река Хуалага, Нуева Есперанса бледнееше вече на лунната светлина. Партридж бе погледнал часовника точно когато се отделяха от кея. Бе 2,35. Петнайсет минути по-късно той каза на Кен О’Хара да пусне двигателите.
О’Хара дръпна въжето най-напред на десния, после на левия мотор. Лодката рязко потегли.
Ясната луна, отразяваща се във водата, улесняваше навигацията по завоите на реката.
— Реши ли към коя писта ще се насочим? — попита Фернандес.
Партридж още пресмяташе, впил поглед в топографската карта, която знаеше вече почти наизуст. Пистата на шосето, където бяха кацнали, бе отпаднала като възможност още когато избраха водния път. Оставаше им малката просека, използвана от трафикантите, до която щяха да стигнат след около час и половина, или по-далечната импровизирана писта край Сион, което значеше три часа по реката и още три часа през джунглата пеша. Трудно щяха да стигнат в Сион до осем часа, когато оттам щеше да прелети „Шайен II“ на „Аеролибертад“. Но на по-близката писта щяха да се озоват няколко часа по-рано и ако ги преследваха, щеше да се стигне до сражение, което — с оглед на по-многобройния им и по-добре въоръжен противник — почти сигурно щяха да загубят. Така че най-разумното бе с максимална скорост да увеличават разстоянието между себе си и Неува Есперанса.