Но всъщност вместо да пътуват, както очакваше, два часа, изминаха разстоянието за два и четвърт и до седем часа оставаха само десет минути, когато видяха мястото за излизане на брега. Партридж и Фернандес го бяха намерили на топографската карта, маркирано отпреди. Наоколо бяха пръснати тенекиени кутии от напитки и други отпадъци. Имаха един час да изминат петте километра до пистата край Сион.
— Трябва да успеем — каза Партридж, след като обясни проблема на Джесика и Ники. — Изтощително е, но нямаме време за почивка. Ако се наложи, ще си помагаме. Фернандес ще води, а аз ще бъда последен.
Точно пред погледа им се разкри малко по-светло пространство в гъстата иначе джунгла. Ако имаха повече време, Партридж би се опитал да скрие лодката или поне да я пусне надолу по течението. Сега можеха да я оставят само на брега. Точно преди да навлязат в джунглата, Фернандес спря и даде знак на всички да запазят тишина. Наклонил глава на една страна, той се заслуша във все още свежия утринен въздух. По-добре познаваше шумовете на джунглата и слухът му бе свикнал да ги различава.
— Чуваш ли? — тихо попита той Партридж.
Партридж също успя да долови далечно бръмчене в посоката, от която бяха дошли.
— Какво е това? — попита той.
— Друга лодка — отвърна Фернандес. — Още е много далеч, но бързо се приближава.
Без да се колебаят повече, те поеха през джунглата.
Пътеката се оказа доста по-лека от онази, по която Партридж и другите бяха минали от шосето до Нуева Есперанса. Очевидно бе използвана много по-често. Въпреки това беше коварна, неравна, пресечена от изпъкнали корени, хлътваща на места; краката често потъваха в кал или локви.
Основният въпрос, който вълнуваше Партридж, бе колко дълго ще могат да вървят с тази скорост Джесика и Ники. След известно време се убеди, че Джесика ще издържи, но Ники даваше признаци на умора и започна да изостава, очевидно с намерението да се движи по-близо до Партридж както в началото. Но той го разубеди:
— После ще бъдем заедно, Ники. Сега искам да вървиш до майка си.
Ники се подчини с видима неохота.
Убеден, че с лодката пристигат преследвачите им, Партридж правеше сметка, че нападението ще дойде откъм гърба им. В такъв случай най-доброто щеше да бъде да го отбива сам, докато другите се движат напред. Отново погледна часовника — 7,35. Надяваше се, че за четирийсет минути са изминали три четвърти от разстоянието.
Няколко минути по-късно бяха принудени да спрат.
Фернандес, който така често ги бе предупреждавал да стъпват внимателно, се бе спънал и бе паднал лошо, а кракът му се бе заплел в калните корени. Докато Партридж стигне до него, Мин вече го държеше, а О’Хара се мъчеше да освободи стъпалото му.
— Изглежда, съм направил беля — каза той на Партридж. — Съжалявам, че ви създавам неприятности.
Когато кракът му бе освободен, Фернандес установи, че не може да стъпва. Очевидно глезенът му бе счупен или най-малкото зле изкълчен.
— Никога не си ни създавал неприятности — успокои го Партридж. — Ти ни беше водач и верен помощник и сега ще те носим, но трябва да направим някаква носилка.
Фернандес поклати глава.
— Дори да беше възможно, Хари, няма никакво време. Не ти казах, но чух шум зад гърба ни. Те са по петите ни. Вие продължавайте, а мен оставете.
Джесика също бе дошла при тях.
— Не можем да го оставим тук — каза тя на Партридж.
— Един от нас ще те носи на гръб — предложи О’Хара. — Аз ще опитам.
— В тази жега? — Фернандес вече се сърдеше. — Няма да издържиш и сто метра и така ще забавим всички.
Партридж съзнаваше, че усилията им са напразни. Фернандес бе прав: нямаха друг избор, освен да го оставят. Но добави:
— Ако има някаква възможност, ще се върнем да те вземем.
— Не губите повече време, Хари. Чуй само какво ще ти кажа набързо.
Фернандес седеше облегнат на едно дърво. Партридж коленичи до него. Джесика също.
— Имам жена и четири деца. Бих искал да знам, че някой ще се погрижи за тях.
— Ти работиш за Си Би Ей — обясни му Партридж. — И компанията ще се погрижи за теб. Давам ти мъжката си дума, тържествено ти обещавам. И образованието на децата… всичко.
Фернандес кимна, после посочи оръжието до себе си.
— По-добре вземете това. Може да ви потрябва. Но аз не искам да попадна жив в ръцете им. Дайте ми един пистолет.
Партридж му подаде своя „Браунинг“, като махна заглушителя.
— О, Фернандес! — Гласът на Джесика бе задавен от сълзите, изпълнили очите й. — Ники и аз ти дължим толкова много. — Тя се наведе и го целуна по челото.