Щом влезе в малката като килийка канцелария на Джесика и съобщи целта на посещението си, тя реагира по същия начин.
— Съжалявам, не мога да ви кажа нищо по тази тема.
Отношението й го обиди и той й отвърна с упрек:
— Искате да кажете, че не можете да говорите, защото ви е наредено да прикривате някого. Посланикът ли ще бъде злепоставен от истината?
— И това не мога да ви отговаря — поклати глава тя.
Разгневен, Партридж настъпи безмилостно:
— Значи искате да ми кажете, че от това ваше уютно скривалище не ви пука за обикновените войници в джунглата, които са изплашени до смърт, страдат и понеже не знаят какво друго да правят, се унищожават сами с наркотици?
— Нищо подобно не съм казвала — възмути се тя.
— Напротив, точно това казахте. — В гласа му имаше презрение. — Отказахте да ми дадете сведения за нещо, което трябва да бъде широко разгласено, за проблем, който хората трябва да узнаят, та да се вземат мерки. И да бъдат предупредени, а може би и спасени другите неопитни юноши, които ще дойдат тук. Кого смятате, че пазите, госпожице? Във всеки случай не момчетата, които се бият и които имат значение. И се наричате информационен служител! За мен вие сте дезинформационен агент.
Джесика пламна. Не беше свикнала да й говорят така и очите й заискриха от гняв. Пръстите й се свиха около стъкленото преспапие на бюрото пред нея. За миг Партридж предположи, че тя ще го замери с него, и се приготви да се сниши. После гневът й видимо се уталожи и тя го попита спокойно:
— Какво точно искате да знаете?
Партридж също укроти гласа си в тон с нейния.
— Главно статистически данни. Знам, че те са у някого, че се правят наблюдения и резултатите се регистрират някъде.
Джесика тръсна назад кестенявата си коса с жест, който впоследствие той щеше да обикне.
— Познавате ли Рекс Толбът?
— Да. — Толбът беше младият вицеконсул в американското посолство на улица Тонг Нут, няколко преки по-нататък.
— Попитайте го за доклада „Нострадамус“.
Колкото и да беше сериозен, Партридж не можа да сдържи усмивката си при мисълта какъв ли мозък е измислил подобно наименование.
— Няма нужда да казвате на Рекс, че аз съм ви изпратила — продължи Джесика. — Можете да му намекнете, че просто знаете…
— …малко повече, отколкото той предполага. Стар журналистически трик.
— Какъвто приложихте и към мен, нали?
— Почти — призна той с усмивка.
— Разбрах го веднага, но не исках да ви разочаровам.
— Не сте чак толкова безсърдечна, колкото ви мислех. Какво ще кажете да продължим разискването на тази тема по време на вечеря.
За своя собствена изненада Джесика прие.
По-късно те установиха, че им е много приятно да са в компанията един на друг, и тази първа среща бе последвана от други. Но удивително дълго време те не станаха по-близки, което Джесика със своята прямота и безцеремонност постави като условие още в началото.
— Искам да знаеш, че независимо какво става наоколо, аз лично не търся мъже за леглото. За да легна с някого, то трябва да е нещо много особено и да има голямо значение за мен и за другия човек. Та да не кажеш после, че не съм те предупредила.
Но както можеше да се очаква, в един момент желанието завладя и двамата. Бяха вечеряли в ресторанта на „Каравел“, където бе отседнал Партридж. След това в градината на хотела — оазис на спокойствието сред кипежа в Сайгон — той понечи да прегърне Джесика и тя жадно се притисна към него. На целувката му отвърна пламенно и през тънката й рокля той почувства възбудата на тялото й. Години по-късно Партридж щеше да си спомня този момент като един от редките вълшебни мигове, когато всякакви грижи и проблеми, Виетнам, уродливата война и несигурното бъдеще изглеждаха много далеч, а единствено важно бе настоящето и те двамата.
— Да отидем ли в стаята ми? — попита той нежно.
Джесика изрази съгласието си с мълчаливо кимване.
Горе в стаята, озарявана само от външната светлина, те все още бяха плътно прегърнати, докато той я събличаше, а тя му помагаше, щом някъде пръстите му се окажеха несръчни.
Като проникваше в нея, я чу да му казва: „О, толкова те обичам!“
Много след това той все не можеше да си спомни дали й каза, че също я обича истински; знаеше само, че това бе така и винаги щеше да бъде.
Партридж бе дълбоко развълнуван и от откритието, че Джесика бе девствена. Срещаха се, любеха се и изпитваха от физическата си близост същия възторг, който им носеше и общуването по всякакви други причини.