Силери направи кръг. Продължиха да се взират в земята.
— Нищо не виждам. Мисля да продължа — реши пилотът.
В този миг от земята се издигна червена ракета.
О’Хара изстреля втора червена ракета.
— Достатъчно, видяха ни — каза Партридж. Самолетът вече се бе насочил към тях.
Сега само трябваше да знае в коя посока ще се приземи. Тогава щеше да заеме позиция, от която да задържи преследвачите, докато другите се качат на борда.
Въпреки изстрелите Партридж все още не виждаше никого. Може би просто бяха стреляли на сляпо, надявайки се да улучат някого.
— Бързо заведи Джесика и Ники до пистата и остани с тях. Пресрещнете самолета и се качвайте незабавно. Чу ли ме, Мин?
— Чух те. — Прилепил лице до окуляра, Мин невъзмутимо снимаше. Партридж реши да не се занимава повече с него. Той знаеше как да постъпи.
— Ами ти, Хари? — боязливо попита Джесика.
— Аз ще ви прикривам със стрелба в посока на пътеката. Щом се качите, ще ви последвам. Бързай сега!
О’Хара обгърна с ръка Джесика, която дърпаше Ники за здравата длан, и ги повлече напред.
Партридж забеляза няколко фигури, които се приближаваха към пистата с насочени оръжия. Той залегна зад малка издатинка и постави автомата пред лицето си, насочвайки цевта към неприятеля. Натисна спусъка и видя как откосът повали единия от преследвачите, а другите веднага се хвърлиха на земята. В същия миг чу самолета да минава ниско над главата му. Без да се обръща, знаеше, че той вече каца.
Силери натискаше в всичка сила спирачките, докато машината се приближаваше до края на просеката. Успя да направи маневрата, за да спре точно където вече чакаха Джесика, Ники и О’Хара. Вторият пилот бе станал от мястото си и отиваше към опашката, за да отвори вратата, от която автоматично се спусна стълбата.
Най-напред Ники, после Джесика и О’Хара се качиха на борда и попаднаха направо в прегръдките на Слоун, Рита и Силери, които ги изтеглиха. Зад тях се покатери и Мин.
Докато Слоун, Джесика и Ники се притискаха развълнувани един в друг, О’Хара извика задъхан:
— Трябва да вземем Хари! Той остана да ни прикрива.
— Виждам го — обади се Силери. — Дръжте се! — Той натисна газта и самолетът се втурна напред.
В края на пистата той отново зави обратно, готов за излитане, но с все още отворена врата, през която се чуваше стрелба.
— Вашият приятел трябва да побърза — тревожно каза пилотът. — Искам веднага да се махам оттук.
— Ей сега — успокои го Мин. — Видя ни и ще дойде.
Партридж погледна през рамо и разбра, че самолетът се е приближил към него доколкото е възможно. Деляха ги около сто метра. Можеше да успее, ако хукне веднага и тича снишен. Но най-напред трябваше да стреля няколко пъти към джунглата, за да спре за малко хората на „Сендеро“. През последните минути бе видял, че се приближават още фигури, бе стрелял по тях и бе свалил едного. Останалите се криеха сега зад стволовете на дърветата и не се виждаха, но бяха на достатъчно разстояние от него, за да успее да стигне до самолета. Бе пъхнал нов пълнител в автомата, натисна спусъка, задържа пръста си на него и изсипа от двете страни на пътеката дъжд от изстрели. Откакто бе започнала престрелката, той бе усетил в него да се обажда старото вълнение, онзи необясним трепет, безумната страст към сцените на битки.
Като изпразни пълнителя, пусна автомата, скочи на крака и хукна, приведен на две. Самолетът бе пред него. Щеше да успее! Бе изминал една трета от пътя, когато куршумът улучи крака му и го покоси. Стана толкова бързо, че в първите няколко секунди сам не разбра какво се е случило.
Куршумът бе попаднал в сгъвката на коляното му. Не можеше да мръдне повече. Обзе го страхотна болка, каквато никога не бе предполагал, че съществува. Разбра, че няма да стигне до самолета. Знаеше, че няма и време. Самолетът трябваше да излети. А на него му оставаше да направи същото като Фернандес преди по-малко от половин час.
Събирайки последните си сили, той се надигна и махна на самолета да излита. Важното беше да го разберат.
Мин стоеше на вратата и продължаваше да снима. С вариообектива си бе уловил Партридж в едър план точно когато го застигна куршумът.
— Улучиха го. Според мен няма надежда. Дава ни знак да излитаме — извика Фелипе, който стоеше точно до Мин.
Слоун се втурна към вратата.
— Трябва да го приберем.
— Да! Непременно! — изпищя Джесика.
— Моля ви се, не тръгвайте без Хари! — подкрепи я Ники.
Мин, който единствен знаеше какво е война, каза:
— Нищо не можете да направите. Няма време.
През обектива си той бе видял приближаващите се хора на „Сендеро“. Няколко души вече бяха стигнали до края на пистата и продължаваха да тичат, стреляйки. Куршумите им удряха самолета.