Джесика и Ники слушаха, потънали някъде в мислите си.
В този момент само Рита не бе забравила професионалните си задължения.
— Може ли да видя някои снимки? — каза тя на Мин. — Знаеше, че независимо от смъртта на Хари, като пристигнат в Лима, трябваше да приготви репортажа. Знаеше също, че това бе изключителен материал от световна величина.
Мин превъртя лентата и подаде камерата „Бетакам“ на Рита. Присвила очи, тя погледна през визьора обработената вече видеолента. Снимките бяха превъзходни. А последните — Хари ранен, после покосен от фаталните куршуми — бяха жестоки и разтърсващи. Като подаде камерата обратно на Мин, обърса очи с опакото на ръката си, защото нямаше време нито за сълзи, нито за жалби по Хари. Те щяха да дойдат по-късно, като останеше сама вечерта.
— Хари имаше ли някого… приятелка? Знам, че не се ожени след Джема — каза Слоун.
— Има — отвърна Рита. — Казва се Вивиан. Медицинска сестра е и живее в Порт Кредит край Торонто.
— Трябва да й се обадим. Ако искате, аз да говоря с нея.
— Да, моля те — отвърна Рита. — Кажи й, че Хари е направил завещание още преди да тръгне и то е у мен. Оставил е всичко на нея. Тя сигурно не знае, но той бе станал милионер. Изглежда, е успявал да депозира парите си в банки по цял свят, за да ги освободи от данъци. Към завещанието има и списък на банките. — После се сети за още нещо, което бе донесла от Лима, и като бръкна в една от чантите си, извади оттам съобщение, получено по телекса в ЕНТЕЛ Перу.
— Преди да замине — обясни тя, — Хари ме помоли да изпратя телеграма до негов приятел, хирург в Оукланд, Калифорния. Той бил един от най-добрите специалисти по травми на китката. В телеграмата си го питаше за Никълъс. Ето отговора.
Слоун пое телеграмата и започна да чете.
„Прочетох телеграмата и узнах от вестниците подробности за ръката на твоя млад приятел. Протеза не се препоръчва. Няма да му помогне да свири на пиано, може дори да му пречи. По-добре да се научи да извърта ръката си надолу и да докосва клавишите с остатъка от показалеца и малкия пръст. Необходимо е търпение и упорство, но ако иска, ще успее. Възрастта също е в негова полза. Имах пациентка, загубила същите пръсти, която сега свири на пиано. Ще се радвам да ги срещна, ако искаш. Пази се, Хари. Искрени поздрави!
Настъпи тишина. Пръв я наруши Ники.
— Може ли да я видя, татко? — посегна той към телеграмата.
— Да не я загубиш — предупреди го Джесика. — Това ще ти е за спомен от Хари. — И си помисли колко хубава, макар и кратка, бе тази инстинктивна близост между Хари и Ники. Явно момчето никога нямаше да свири на концерти, за което бе мечтало, но все пак щеше да стане пианист и да се радва на музиката.
— Винаги ще има за какво да сме благодарни на Хари — каза Крофърд Слоун.
— Да не забравяме и Фернандес — обади се Джесика. Вече бяха говорили за саможертвата на перуанеца. Сега тя каза на Крофърд и Рита какво му бе обещал Хари, преди да се сбогуват.
— Щом Хари го е казал — увери я Слоун, — то е било от името на Си Би Ей и има силата на документ. Като се върнем, ще се погрижа обещанието му да бъде изпълнено.
— Има само една пречка — напомни му Рита. — Станало е след уволняването на Хари, макар и той да не го знаеше.
— Няма никакво значение — отвърна Слоун. — Обещанието на Хари ще бъде зачетено.
— Но все пак трябва да решим нещо друго — каза Рита. — В репортажа си оттук ще споменаваме ли, че Хари е уволнен?
— В никакъв случай — разгорещи се Слоун. — Няма да вадим на показ мръсните ризи на компанията.
„Но рано или късно те все пак ще излязат на показ — помисли си Рита. — В края на краищата нищо не остава тайно.“
Кроф все още не знаеше за посланието, изпратено от Рита по факса до Чипингъм, но спомняйки си го, тя реши, че вероятно вече е уволнена. Все едно, сегашното си задължение към Си Би Ей трябваше да изпълни докрай.
— Имам чувството, че съм била вече по тези места — обади се Джесика. — Усетих го по пътеката, после на пистата… Изглежда, тук са ни докарали, преди да дойдем в съзнание. Само че тогава не съм знаела, че това е писта. Но ето тук пазя нещо. — И Джесика извади изпод дрехата си недовършената рисунка на човека, когото бе видяла най-напред в колибата. Подаде я на Рита с думите: — Не зная кой и какъв бе той, но съм сигурна, че е американец. Помолих го за помощ, но той не направи нищо.
— Тази вечер ще пуснем рисунката ти във вечерния осведомителен бюлетин и ще помолим който го познава, да ни се обади. От двайсет милиона души, които ни гледат, все ще се намери някой…
„Шайен II“ се носеше над върховете на Андите и скоро щеше да започне снижение към морското равнище и Лима. Току-що бе минало девет часът. Оставаше им да летят още четирийсет минути. Като се добави и времето, докато стигнат от летището до Лима, правеше сметка Рита, първата част на материала си щяха да изпратят около десет и трийсет. Щеше да постъпи както в Далас — най-напред няколко кадри в суров вид с текст като бюлетин. Тогава пак бяха тя, Кен О’Хара, Мин и Хари… Преди по-малко от месец… Нима само толкова бе минало оттогава? Струваше й се много повече — цял един свят.