Ако се бяха запознали на друго място и по друго време, биха се оженили веднага. Джесика искаше да се омъжи, да има деца. Но Партридж се въздържаше по съображения, за които после щеше да съжалява. Вече бе имал един неуспешен брак в Канада и знаеше, че семействата на телевизионни журналисти рядко оцеляват. Кореспондентите на телевизионни компании бяха обречени на скиталчество и се случваше по двеста и повече дни от годината да не се прибират у дома си. Отвикваха от семейните задължения и малцина устояваха за дълго на сексуалните изкушения по пътя си. Поради това между съпрузите често настъпваше и интелектуално, и сексуално отчуждение, а когато се събираха след дълга раздяла, се чувстваха като непознати.
Към всичко това се добавяше и Виетнам. Партридж знаеше, че рискува живота си всеки път, когато напуска Сайгон, и макар досега да бе имал късмет в това отношение, вероятността той да го съпътства и занапред все повече намаляваше. Ето защо смяташе, че не е почтено да обременява друг човек — в случая Джесика — с постоянна тревога и вероятността от съкрушителна загуба.
Някои от тези свои съображения и опасения той сподели с Джесика една сутрин, след като бяха прекарали нощта заедно, но моментът се оказа крайно неподходящ. Джесика остана потресена и дълбоко разочарована от хлапашкия опит — както тя го разбра — на един мъж, комуто бе дала и сърцето, и тялото си, да се измъкне. Тя хладно заяви на Партридж, че с връзката им е свършено.
Много по-късно обаче осъзна, че погрешно е изтълкувала нещо, което е било всъщност израз на нежност и дълбока загриженост. Няколко часа след това Партридж отново напусна Сайгон и точно тогава отиваше в Камбоджа, така че го нямаше цял месец.
Крофърд Слоун бе виждал Джесика няколко пъти в компанията на Хари Партридж, а от време на време и в Информационната служба, когато отиваше за някакви сведения. Тя много му харесваше и той мечтаеше да я познава по-добре. Но знаейки, че е момичето на Партридж, придържаше се към строгите си принципи в това отношение и не посмя да й определи среща. Щом узна обаче от самата нея, че са се разделили с Партридж, веднага я покани на вечеря. Тя прие и така продължиха да се срещат. Две седмици по-късно той й призна, че дълго я е обичал от разстояние, а сега направо я обожава, и й предложи да се омъжи за него. Изненадана, Джесика поиска малко време да обмисли.
Завладя я истинска буря от чувства. Любовта й към Хари бе страстна и всеотдайна. Никой друг мъж не бе успял — и едва ли щеше да успее — да я покори като него. Инстинктивно усещаше, че онова, което бяха преживели двамата с Хари, се случва веднъж в живота. Сигурна беше, че още го обича. Дори и сега страшно й липсваше; ако се върнеше и й предложеше брак, вероятно щеше да му отговори с „да“. Но беше ясно, че Хари няма да й направи такова предложение. Той я бе отблъснал и тя още изпитваше гняв и огорчение от това. Нещо в нея я караше… да му отмъсти. Ще види той!
А ето че сега в живота й присъстваше Кроф. Джесика харесваше Крофърд Слоун… Нещо повече!… Изпитваше силни чувства към него. Той беше нежен и добър, обграждаше я с обич, беше интелигентен и приятен. В него имаше нещо стабилно, което понякога липсваше на иначе вълнуващо чаровния Хари. Ала когато става дума за цял живот, защото Джесика така възприемаше брака, кой от двата вида любов, в две различни гами — по-вълнуващата или по-стабилната, — имаше истинско значение? Много й се щеше да намери категоричния отговор. Но изобщо не се сети да си зададе въпроса: „Защо е нужно да вземам решение отсега?“ Или: „Защо да не изчакам? Тя е още толкова млада.“
Без сама да съзнава, цялата обстановка във Виетнам влияеше върху начина й на мислене. Всички живееха в несигурността на войната и тя проникваше в тях заедно с въздуха, който дишаха. Сякаш времето бе сгъстено и ускорено, та часовниците и календарите се движеха с по-голяма скорост. Всеки ден от живота им се изтичаше като през язовирни шлюзи в стремглаво втурнали се надолу потоци. Кой от тях знаеше колко дни му оставаха? И дали някой щеше изобщо някога да се върне към нормалния си ритъм на живот?
Винаги е било така в човешката история по време на война.
Като претегли всичко, доколкото можа, на следващия ден Джесика прие предложението на Крофърд Слоун. Бракосъчетанието бе извършено веднага в посолството на САЩ от един свещеник на армията. Присъстваше и посланикът, който после даде прием в дома си.
Слоун беше като замаян от щастие. Джесика се уверяваше, че и с нея е така, и решително възприе тона на настроението на Кроф.
Партридж узна за сватбата им едва след завръщането си в Сайгон и чак тогава с голяма болка осъзна колко много е загубил. Опита се да прикрие чувствата си, когато поднасяше поздравленията си на Джесика и Слоун, но тя го познаваше достатъчно добре, за да ги долови. Но дори и да споделяше донякъде тези чувства, Джесика ги стаи в себе си и им обърна гръб. Казваше си, че вече е направила своя избор, и имаше намерението да бъде добра съпруга на Слоун, което с течение на годините наистина направи. Както във всеки брак, не липсваха конфликти и кризи, но те бяха изгладени. И сега — колкото и невероятно да беше за всички около тях, до сребърната сватба на Джесика и Слоун оставаха по-малко от пет години.