— Добре дошъл, скъпи.
Джесика се появи облечена в млечнозелено — любимия му цвят. Прегърнаха се нежно и влязоха във всекидневната. Ники дойде за малко при тях: беше вечерял и скоро щеше да си ляга.
— Какво ново в света на музиката? — попита Слоун сина си.
— Сега разучавам Прелюдия номер две от Гершуин. Страхотна е!
— Май си я спомням — каза бащата. — Гершуин я е написал като много млад, нали?
— Да, на двайсет и осем.
— И някъде в началото няма ли нещо такова: дум-ди-да-дум, дий-да-да-ди-дум-ди-дум-ди-дум-ди-дум?
Ники и Джесика се разсмяха на опитите му да пее.
Вече нито той, нито Джесика си спомняха на колко години точно Ники за пръв път прояви интерес към музиката, но във всеки случай беше съвсем мъничък, а сега свиренето бе основното му занимание. Само преди няколко седмици учителката му, възрастна австрийка, бе казала на Джесика, че нейният син носи музиката в душата си, и му предсказа голямо бъдеще с нея.
— Ники, става късно — подкани го Джесика, поглеждайки часовника.
— О, мамо, нека да поостана. Утре нямаме училище.
— Но денят ти ще бъде напрегнат като всеки друг. Непреклонна съм.
Джесика отговаряше за реда в семейството и затова, след като пожела нежно и на двамата „лека нощ“, Ники се прибра. След малко го чуха да свири в стаята си на електронната йоника, с която заместваше пианото от всекидневната.
В меко осветената стая Джесика се зае отново с мартинито. Докато я гледаше как го налива в чашите, Крофърд си помисли колко щастлив човек е. Повече от двайсет години след като се бе оженил за нея, Джесика продължаваше да буди у него това чувство. Тя вече не носеше дълга коса и не си правеше труда да прикрива посребряващите кичурчета, а и около очите й се бяха появили бръчки. Но фигурата й беше стройна и хубава, а погледите на мъжете още се връщаха повторно към краката й. Самият той се гордееше да се появи където и да е с Джесика до себе си, почти непроменена от годините.
— Имал си тежък ден, както разбирам — каза тя, подавайки му чашата.
— И как още! Гледа ли новините?
— Да. Горките пътници в тоя самолет. Каква ужасна смърт! И като си помисля, че те най-дълго от всички са знаели какво ги чака, без да могат да направят нищо, освен да седят безропотно.
Слоун усети, че го загриза съвестта, като си даде сметка, че изобщо не е мислил по този въпрос. Понякога професионалният журналист се оказва така погълнат от събирането на новините, че забравя за хората, които участват в тях. Дали претръпваме от продължителното опериране с такава материя, или — подобно на лекарите — се скриваме зад защитен екран от привидно равнодушие? Надяваше се да е второто, а не първото.
— Щом си разбрала за самолета, видя ли Хари? Какво ще кажеш?
— Добре беше.
Отговорът на Джесика звучеше безразлично. Слоун я наблюдаваше, очаквайки да чуе още нещо, и се питаше: „Наистина ли е заличила миналото в съзнанието си?“
— Хари беше много повече от добър. Направи го ей така — и Слоун щракна с пръсти, — без предупреждение, без никакво време дори. Справиха се отлично и той, и Рита, и Мин. Натрихме носа на другите телевизии.
— Напоследък Хари и Рита май доста често работят заедно. Да няма нещо между тях?
— Не. Просто са много добър екип.
— Откъде знаеш?
— Защото Рита има любов с Лес Чипингъм. И двамата си мислят, че никой не знае. А всички го знаят, разбира се.
— Я виж ти! — разсмя се Джесика. — Каква компанийка от прелюбодейци сте били!
Лесли Чипингъм беше самият председател на Си Би Ей. Слоун се канеше да разговаря именно с него на другия ден за отстраняването на Чък Инсън от длъжността отговорен редактор.
— Не ме включвай в групата — отвърна той. — Доволен съм и от това, което си имам у дома.
Мартинито го поотпусна, както очакваше. И двамата с Джесика не пиеха много: едно мартини и чаша вино с вечерята им стигаше.
— Тази вечер имаш и друга причина да си в добро настроение — каза Джесика и донесе от малкото писалище до отсрещната стена един плик, вече отворен, защото тя се грижеше за частната им делова кореспонденция. — Това е писмо от издателя ти.
Неговата трета книга — „Камерата и истината“, — написана този път в съавторство, бе излязла преди няколко месеца. Продажбата тръгна отначало бавно, а нюйоркските критици я разгромиха, доволни от възможността да се нахвърлят върху някой журналист с ранга на Слоун. Но в градове като Чикаго, Кливланд, Сан Франциско и Маями книгата бе посрещната с одобрение. А най-важното, че след няколко седмици пасажи от нея бяха цитирани и в общите коментари на събитията, което бе най-добрата й реклама.