В раздела за тероризма и съдбата на заложниците той открито писа, че много американци са почувствали „срам след направените през 1986–1987 година разкрития как правителството на САЩ е откупило свободата на шепа американски заложници в Близкия изток с цената на хиляди убити и осакатени иракци не само в ирано-иракската война, но и сред цивилното население“.
Той изтъкваше по-нататък, че жертвите по фронтовете са резултат от оръжията, доставени на Иран от САЩ в замяна на освобождаването на заложниците, и наричаше тази сделка „съвременните трийсет сребърника“. Най-често цитираните му думи по този въпрос бяха:
„Никой политик никъде по света няма смелостта да го каже на глас, но заложниците, включително американските, трябва да бъдат оставяни на съдбата си. А молбите, отправяни от семействата им, трябва да бъдат изслушвани със съчувствие, но не бива да отклоняват правителството от възприетата линия на поведение.“
И още:
„Единственият начин да се справим с терористите е да им отвърнем със същото — с контратероризъм, което значи винаги щом е възможно, те да бъдат издирвани и унищожавани тихомълком. Това е единственият език, на който може да се разговаря с тях. Но в никакъв случай да не сключваме сделки с терористите или да им плащаме откуп, пряко или косвено. Никога!“
Когато книгата излезе, някои от началниците в Си Би Ей се разтревожиха да не би позицията му за заложниците и съвета за унищожаването на терористите да породят отрицателно отношение у обществеността към телевизионната компания. Оказа се, че няма причини за безпокойство, и шефовете набързо се присъединиха към общия хор на одобрение.
Слоун засия, като прочете сумата на хонорара си.
— Заслужаваш го и се гордея с теб — каза Джесика. — Особено защото никога не би рискувал да изпаднеш в противоречие със собствените си думи. — Тя се сети нещо. — О, щях да забравя. Баща ти се обади. Пристига утре и би желал да ни гостува една седмица.
Слоун направи гримаса.
— Но нали съвсем скоро беше тук?
— Самотен е и остарява. Може би и ти, като станеш на неговите години, ще си имаш любима снаха, при която ще искаш да бъдеш.
И двамата се разсмяха, знаейки каква слабост имат Ангъс и Джесика един към друг, и че понякога се разбират по-добре помежду си, отколкото бащата със сина. Откакто майката на Слоун бе починала преди няколко години, Ангъс живееше сам във Флорида.
— Чудесно тогава — примири се Крофърд. — Но поне използвай, моля те, влиянието си над татко и го убеди да не пее пак старата песен за чест, патриотизъм и всичките там негови работи.
Той уважаваше героизма на баща си през войната, но знаеше колко досаден става старецът, като подхване една от любимите си теми — за изчезването на човешкото достойнство и нравствените стойности в съвременното общество, както той се изразяваше.
В разговора, продължил и по време на вечерята, Слоун отбеляза умислен:
— Знам какво имаш предвид, като спомена за риска от противоречие с думите ми. Вярно е, че съм поемал много по-малко рискове, отколкото е трябвало. Но към някои неща в книгата се чувствам действително съпричастен.
— И към тероризма ли?
Той кимна.
— И откакто книгата се появи на бял свят, доста често си мисля дали тероризмът би могъл да засегне теб или мен. Ето защо съм взел някои предпазни мерки, за които не съм ти говорил, но смятам, че трябва да ги знаеш. — И докато Джесика го гледаше озадачена, той продължи: — Може и до нас да стигне. Винаги има първи път, а моята работа е все едно да си в аквариум със златни рибки. Започнат ли терористите да действат и в САЩ, а аз, както знаеш, смятам, че това ще стане съвсем скоро, хора като мен ще бъдат най-привлекателната примамка, защото каквото и да направим или да ни направят, цял свят ще го разбере.
— Ами семействата? Те могат ли да стана прицел на терористи?
— Твърде малко вероятно е. Терористите винаги гледат да похитят някого с известно име.
— Ти спомена за някакви предпазни мерки. Какви точно? — напрегнато попита Джесика.
— Каквито трябва да се прилагат едва след като са ме взели за заложник, ако това се случи. Подготвил съм всичко с един познат адвокат и той разполага с необходимите подробности, както и с правото да ги обяви, ако това се наложи.
— Не ми харесва този разговор — прекъсна го Джесика. — Изнервя ме и недоумявам каква е ползата от предпазни мерки чак след като се е случило лошото.
— Преди това разчитам на телевизионната компания да гарантира сигурността ми, което тя прави повече или по-малко. Но ако все пак се случи, не желая, както съм писал и в книгата, да се плаща никакъв откуп за мен от когото и да било, нито дори от нашите собствени пари. Така че първото нещо, което трябва да направя, е да подпиша юридически заверена декларация в този смисъл.